Битката при Верил [bg]

Докато оръжието захапваше камъка отново и отново, Айви наблюдаваше с пламнал ум.

Чувстваше страх, гняв, отчаяние, омраза. Никоя от тези емоции нямаше да свърши работа. Гневът щеше да донесе болка и вероятно смърт. Омразата… не, никога вече. Страхът замени останалите емоции, но и от него нямаше полза, затова Айви стори всичко по силите си, за да го зарови. Имаше само едно нещо, което можеше да й помогне. Знаеше какво трябва да стори, но не знаеше как. Бе се случило веднъж, само ако можеше да си спомни…

Експертното разчитане на времето и нечовешката скорост обсипваха Етер с безчетни удари, без тя да може да отвърне и на един. Каменната й форма бе обсипана с резки и пукнатини, а многократните досегавания на кристала почти я бяха лишили от цялата й сила. Нуждаеше се от кратък отдих, трябваше да се оттегли, но знаеше, че всяка друга форма ще бъде сразена моментално — или, по-лошо, ще изтощи и последната частица енергия, за втори път оставяйки я в състоянието на безпомощен, носещ се ум.

Епидим усети това, атакувайки още по-интензивно. Когато победата изглеждаше неизбежна, започна да придружава атаките си с подигравателни подмятания.

— Забележителни създания са тези малтропи. Рядко съм попадал на подобна неизчерпаема издръжливост. И то след дни мъчения и глад. Истинско чудо и истински позор, че съвсем скоро ще станат изчезнал вид — обяви генералът с широка усмивка.

Ударите му вече дори не срещаха опит за съпротива. Докато повдигаше алебардата си, за да нанесе съкрушаващия удар, ослепителна бяла светлина заля пещерата. Внезапният изблик се оказа достатъчен за Етер да се отдръпне, строполявайки се немощно. Епидим се извърна към източника на сиянието, заслонявайки очи.

Насред стърженето на напрегната стомана и проскърцването на камъка, стоеше Айви, потънала в бяла аура. Очите й, пронизващо бели, се спряха върху Епидим. Нямаше гняв, нямаше страх, само желязна непоколебимост струеше от изражението й. Едва веднъж преди бе постигала подобна трансформация. Движена единствено от дълг, бе я претърпяла при бягството си от форта, който едва не отне живота на Миранда. Със силата, предоставена й от новата форма, тя освободи краката си и ги опря на стената, напрягайки се срещу отслабващите метални нишки, все още увити около горните й крайници. Дрехите й шумоляха от мистичния вятър, който струеше от нея във всички посоки. Стоманените пипала започнаха да поддават.

Епидим насочи вниманието си към новата заплаха, съсредоточавайки волята си към държащите я окови, докато се втурваше в атака. Железният захват се пристегна, принудил Айви да присвие крака. Връхлитащият алебардоносец се намираше само на няколко крачки от нея, когато камъкът, в който бяха захванати гъвкавите решетки, най-сетне поддаде. Айви отскочи и се хвърли срещу нападателя. Двамата изчезнаха в плетеница от размахващи се ръце и ослепително сияние. Възползвайки се от инстинкти и обучения, заложени в Лейновия ум, Епидим мълниеносно променяше позицията си с всяко претърколване. Опирайки крайници в корема на Айви, я отблъсна от себе си и скочи на крака — всичко това в едно-единствено плавно движение. Пред очите му тя се изви насред полета си, понасяйки се в атака още с приземяването си.