Фондация и Земя
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фондация и Земя». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, на няколко места чухме, че тя била радиоактивна, а подобно нещо би накарало всеки да изостави опитите да я намери. Ако наистина е радиоактивна, ще е напълно непристъпна. По всяка вероятност не бихме могли въобще да кацнем на нея. Даже роботите-изследователи, ако имахме такива, нямаше да издържат на радиацията. Така че защо да я търсим? А ако не е радиоактивна, си остава необезпокоявана, стига някой случайно да я приближи, но и в такъв случай сигурно има начин да се замаскира.
Тривайз почти успя да се усмихне.
— Колкото и странно да е, Янов, и на мен ми е минавала същата мисъл. Даже ми хрумна, че онзи неправдоподобно голям неин спътник е изкуствено внедрен в легендите. А и газовият гигант със сложна система от пръстени е не по-малко неправдоподобен и също може да е внедрен. Сигурно всичко това е предназначено да ни накара да търсим нещо, което не съществува. Дори ако минем през нейната планетна система, да видим Земята и да не я познаем. Да профучим покрай нея, защото в действителност няма нито голям спътник, нито братовчед с три пръстена, нито радиоактивна кора. И през ум да не ни мине, че е пред очите ни. Представям си и нещо още по-лошо.
Пелорат изглеждаше съкрушен.
— Как, може ли да има и такова?
— Може, приятелю. Когато умът ти пламне посред нощ и започне да претърсва необятното царство на фантазията, отчаянието се усилва още повече. Ами ако Земята е способна да се скрие напълно? Ако дори умовете ни могат да бъдат замъглени? Ако минем точно покрай нея, с гигантския й спътник и далечния газов гигант с пръстените и въобще не ги видим? И ако даже вече сме минали оттам?
— Но щом вярваш, че е така, защо още…
— Не казвам, че вярвам. Говоря за налудничави приумици. Ще продължим да търсим.
Историкът се поколеба, преди да попита:
— Докога, Тривайз? Все някога трябва да се откажем.
— Никога! — разпалено заяви съветникът. — Ако трябва, цял живот ще обикалям по планетите и ще питам „Моля, господине, къде е Земята?“ Естествено по всяко време мога да върна на Гея теб и Блис, и Фалъм, ако искате, и да продължа сам.
— О, не. Знаеш, че няма да те изоставя, Голан, нито пък Блис ще го направи. Ако се налага, ще скачаме от планета на планета, но защо?
— Защото трябва да намеря Земята и ще я намеря. Не зная как, но ще я намеря. Виж какво, сега се опитвам да достигна позиция, от която да мога да разгледам огряната страна на планетата, без слънцето да е твърде близо, така че ме остави за малко на мира.
Пелорат замълча, но не напусна стаята. Продължи да наблюдава как непримиримият търсач изучава на екрана образа на планетата, обляна в повече от половината си част в дневна светлина. На него тя му изглеждаше напълно безлична, но знаеше, че свързаният с компютъра Тривайз я вижда много по-подробно.
— Има ветрец — прошепна той.
— Значи има и атмосфера — изтърси Пелорат.
— Неособено оформена. Недостатъчна, за да поддържа живот, но явно подходяща за наличието на лек вятър, който вдига прах. Добре позната характерна черта за планетите с рядка атмосфера. Възможно е дори да притежава малки снежни шапки на полюсите. Воден лед, кондензиран именно там, нали разбираш? Този свят е твърде топъл, за да съществува въглероден двуокис в твърдо състояние. Ще трябва да превключа на радарно картиране, но тогава по-лесно ще работя с нощната страна.
— Наистина ли?
— Да. Щях да се сетя още в самото начало, обаче при почти безвъздушна и следователно безоблачна планета изглеждаше съвсем естествено да опитам с видимата светлина.
Той дълго мълча, а изображението на екрана се размаза от радарните отражения, които оформиха нещо като абстрактна картина, каквато би нарисувал художник от времето на император Клеон. — Аха — рече провлечено и многозначително Тривайз и пак млъкна.
Накрая Пелорат не издържа:
— Какво „аха“?
Съветникът му хвърли разсеян поглед.
— Не виждам никакви кратери.
— Никакви? Това добре ли е?
— Напълно неочаквано е — отвърна Тривайз. На лицето му се появи усмивка. — И е много добре. Всъщност даже чудесно.
63
Фалъм бе притиснала нос о корабния люк, в който се показваше малък отрязък от Вселената точно във вида, в който окото го вижда — без компютърно увеличение или подобрение.
Блис, която се бе постарала да й обясни нещо, въздъхна и тихо каза на Пелорат:
— Не зная доколко ме разбира, мили Пел. За нея цялата Вселена беше къщата на родителя й и малка част от имението, в което се намираше. Мисля, че никога не е излизала през нощта, нито пък е виждала звездите.