Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
— Часът е осем без десет — каза той. — Трябва да вървиш. Ще дойда да те взема от фабриката, Елизабет. За да не се случи нещо, нека определим две места за среща, най-напред градината на г-жа Вите. Ако там е невъзможно, тогава тук.
— Добре. — Елизабет стана. — За последен път се разделям с теб за цял ден.
— Тази вечер ще можем да стоим дълго. Часове и часове. Така постепенно ще си възвърнем загубените дни.
Тя го целуна и тръгна с бърза крачка. Гребер чу смях зад себе си. Обърна се ядосан. Една млада жена стоеше между колоните. Момченцето й се беше качило на оградата и оттам, застанало право, й дърпаше косите с двете си ръчички. И двамата се заливаха от смях. Гребер и Елизабет съвсем не ги бяха забелязали.
Той опакова всички неща заедно. После се запъти към чешмата, за да измие канчето си. Ампутираният се доближи до него. Изкуственият му крак скърцаше при всяка крачка.
— Хей, другарю! Гребер се спря.
— Ти ли пи кафе преди малко?
— Да, но то се свърши.
— Не се и съмнявам. — Човекът имаше много големи сини очи. — Мене ме интересува утайката на дъното на канчето. Тъй като и без това ще я хвърлиш, по-добре ми я дай на мене, може да се свари още веднъж.
— Да, разбира се.
Гребер изсипа утайката от кафето в съда, който му протягаше еднокракият. След това си взе багажа и се нареди до другите хора пред входа на подземието на черквата. Очакваше да изкара нова кавга с клисаря. Видя обаче да пристига другият с червения нос. Той миришеше на червено вино и мълчеше.
Блоковият отговорник стоеше на прозореца на жилището си в полуизгорялата къща. Щом видя Гребер, той му махна.
— Да нямате писма за нас? — запита го Гребер като влезе вътре.
— Да, за жена ви. Писмото е адресирано до г-ца Крузе, но аз смятам, че мога да го дам и на вас, нали?
— Разбира се.
Гребер взе писмото. Стори му се, че блоковият отговорник го гледа някак особено. Хвърли поглед на плика и кръвта му се смръзна. Писмото беше изпратено от гестапо. Той завъртя в ръцете си плика, който беше така лошо залепен, сякаш някой вече го бе отварял.
— Кога го донесоха? — запита той.
— Снощи.
Гребер разгледа печата. Беше уверен, че блоковият отговорник го е чел. И той на свой ред го отвори. Вътре имаше покана за Елизабет да се яви в гестапо в единадесет часа и половина. Погледна часовника си. Десет без нещо.
— Добре — каза той. — Най-после! Откога вече чакаме! — Сложи писмото в джоба си. — Нещо друго?
— Това не ви ли е достатъчно? — отговори блоковият със свити от любопитство очи. Гребер се засмя.
— Да знаете някаква квартира за нас?
— Не! Нима още имате нужда от квартира?
— Аз не, но жена ми.
— Така ли? — каза блоковият отговорник с безразличие.
— Да. Готов съм да платя добре за услугата.
— Така ли? — повтори пак блоковият.
Гребер си тръгна. Чувствуваше, че мъжът го следи с поглед през прозореца. Спря се и се престори, че разглежда с интерес полуизгорелия скелет на покрива. После тръгна отново с бавна крачка.
Щом зави зад ъгъла на улицата, той измъкна отново писмото от джоба си; То представляваше печатна бележка, от която нищо не можеше да се разбере. Дори и подписът беше напечатан. Само името на Елизабет и датата бяха написани на пишеща машина, на която буквата „а“ излизаше малко над реда.
Не можеше да откъсне поглед от листчето сива, евтина хартия, която изведнъж му закри света. Някаква неопределена опасност се излъчваше от него. То лъхаше на смърт.
Намери се пред черквата „Света Катерина“. Сам не знаеше как се озова там.
— Ернст! — прошепна нечий глас зад него.
Той трепна. Беше Йозеф. Загърнат в палто с военна кройка, той влезе в черквата без повече да обръща внимание на Гребер. Гребер се огледа и след миг го последва. Намери го седнал на една празна пейка близо до олтара. Йозеф му направи знак да бъде предпазлив. Гребер се приближи до олтара, огледа се, върна се назад и коленичи близо до Йозеф.
— Полман е задържан — прошепна Йозеф.
— Какво?
— Полман. Гестапо го арестува тази сутрин.
За момент Гребер се запита дали задържането на Полман няма нещо общо с писмото на Елизабет. Той погледна Йозеф.
— Значи и Полман… — каза той най-после. Йозеф вдигна очи.
— Кой друг още?
— Жена ми получи покана от гестапо.
— За кога?
— За днес сутринта в единадесет и половина.
— У вас ли е поканата?
— Да. Ето я.
Гребер подаде писмото на Йозеф.