Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
— Чудесно! Тъкмо бира ни се пиеше.
Залезът постепенно замираше. Един дрозд запя. Гребер си спомни, че вече беше чул песента на дрозда и през деня. Птичката беше кацнала върху една от статуите, изобразяващи пътя към Голгота в градината на черквата. Колко неща се случиха оттогава! Той вдигна капака на супника.
— Наденички! Какви хубави наденички! И гъста супа от леща! Чудесно ядене!
Гребер напълни чиниите и за момент му се стори, че притежава своя къща, градина, жена, сложена маса и спокойствието на един сигурен мир.
— Елизабет — каза той, — представи си, че ти предложат да прекараш следващите десет години от живота си като сега — с развалините, в тази градина, заедно с мен — ще се съгласиш ли?
— Веднага. Дори и за по-дълго.
Г-жа Вите донесе бирата. Гребер отвори бутилките и напълни чашите. Те пиха. Бирата беше студена и хубава. Започнаха да ядат супата. Ядяха бавно и спокойно и се гледаха.
Стъмни се. Снопът светлина на един прожектор описа дъга по небето, като се мъчеше да пробие облаците, и после изчезна. Дроздът замлъкна. Настъпи нощта.
Г-жа Вите дойде отново, за да напълни супника.
— Не сте яли достатъчно — каза тя. — Младежта трябва да се храни повече.
— Ядохме толкова, колкото можахме. Супникът е почти празен.
— Ще ви донеса още малко салата. И парче сирене. Луната изгря.
— Сега вече имаме всичко — каза Елизабет. — Луна, градина, една хубава вечеря зад нас и цялата вечер пред нас. Толкова е хубаво, че е почти непоносимо.
— Така са живели хората преди. И не са намирали нищо особено в това.
Тя кимна с глава и хвърли поглед наоколо.
— Никакви развалини не се виждат оттук. Градината е така разположена, че нищо не се вижда. Дърветата ги закриват напълно. Като си помисли човек, че има страни, в които навсякъде е така!
— Щом свърши войната, ще тръгнем да пътуваме. Ще посетим неразрушени градове, целите осветени нощем, където никой няма да се страхува от бомби. Ще се разхождаме покрай обилно осветени витрини и ще бъде толкова светло, че ще може най-после вечер да виждаме лицата си така, както посред бял ден.
— Дали ще ни пуснат?
— Само за едно пътуване ли? Защо не? В Швейцария например.
— Ще ни трябват швейцарски франкове, откъде ще ги намерим?
— Ще вземем със себе си фотоапарати и там ще ги продадем. Все ще преживеем няколко седмици, Елизабет се разсмя.
— Или скъпоценности, или кожени палта, каквито всъщност нямаме…
Г-жа Вите дойде със салатата и сиренето.
— Харесва ли ви тук?
— Да, много. Може ли да поседим още малко?
— Колкото искате. Ще ви донеса и кафе. Ръжено, разбира се.
— И кафе също! Днес живеем като принцове! — каза Гребер.
Елизабет се разсмя отново.
— В началото — да, наистина живеехме като принцове. С пастет от гъши дроб, черен хайвер и скъпи вина. Сега живеем като обикновени хора. Така, както искаме да живеем по-късно. Не е ли хубаво да се живее?
— Да, Елизабет.
Гребер не преставаше да я гледа. Тя изглеждаше уморена, когато излезе от фабриката. А сега очите й искряха от младост и жизнерадост. Колко бърже надвиваше умората си и с колко малко се задоволяваше!
— Хубаво е да се живее — продължи тя. — Толкова малко сме живели. Почти никак. Затова всъщност бъдещето ни е толкова богато. Всичко, което на другите изглежда нещо ежедневно и обикновено, ще бъде за нас чудесно приключение. Дори само този въздух например, който не мирише на пушек. Или вечеря без купони, магазини, в които може да се купи всичко каквото си поискаш. Градове, в които нищо не е разрушено. Или да можем да говорим, без да се оглеждаме на всички страни. Да не се страхуваме от нищо! Ще мине известно време, страхът ще изчезне малко по малко, но дори тогава, когато се появи отново, за нас ще съществува една радост в повече — да можем да си кажем, че той е без основание. Не вярваш ли?
— Да — каза с усилие Гребер. — Да, Елизабет. Така погледнато, разбира се, нас ни очаква много голямо щастие.
Те останаха толкова късно, колкото можаха. Гребер плати сметката и г-жа Вите отиде да си легне. Така можеха да постоят още малко сами.
Луната се издигна по-високо на небето. Нощният дъх на земята и на листата стана по-силен и тъй като нямаше дори и полъх от вятър, той задушаваше лошата миризма на киселини и мазилка, която витаеше през цялото време над града. Нещо мръдна в храсталака. Една котка дебнеше плъхове. Плъховете бяха много повече отпреди. Те намираха достатъчно храна под развалините.
Тръгнаха си в единадесет часа. Струваше им се, че напускат някакъв остров.