Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Гребер също не отговори. С нова сила в него изпъкна съзнанието, че те трябва да се разделят. Разбира се, той знаеше това през цялото време, както и много други неща, без обаче действително да си дава точна сметка и да го почувствува напълно. Междувременно много неща се бяха случили. Но сега краят беше тук — самотен, неизменим и пълен с хладен ужас. Той разпръскваше около тях бледа, призрачна, пронизваща светлина, която като рентгенови лъчи преминаваше през цялата прелест и вълшебство на живота им, за да разкрие безсмислената необходимост от тяхната раздяла.
Те се спогледаха. Чувствата им бяха едни и същи. Стояха на празния площад и се гледаха, и всеки един от тях знаеше колко страда другият. Струваше им се, че залитат в някаква буря, а всъщност стояха неподвижни. Отчаянието, което и двамата всякога бяха отбягвали, ги обхвана отново и те се виждаха вече разделени и самотни. Гребер си представяше Елизабет съвсем сама във фабриката, в скривалището или в стаята, очаквайки го без голяма надежда, а тя го виждаше как се връща към опасността, и то за една кауза, в която той вече не вярваше. Отчаянието ги раздрусваше. Едновременно като порой ги понесе гибелна нежност. Но те не искаха да й се отдадат, защото чувствуваха, че ще ги разкъса, ако не се съпротивляват. И все пак не можеха нищо да направят. Трябваше да чакат, докато премине пороят.
Като че ли измина безкрайно дълго време преди Гребер да може да проговори. Той видя, че сълзите бяха изчезнали от очите на Елизабет. Тя не ги беше избърсала, те сякаш се бяха излели вътре в нея.
— И така, ще можем да бъдем заедно още няколко цели дни — каза той.
Тя се усмихна с усилие.
— Да, от утре вечер.
— Добре. Сякаш отпуската ми е внезапно продължена с още няколко седмици, понеже мислехме, че разполагаме само с вечерите.
— Да.
Продължиха нататък. Ален блясък от залязващото слънце изпълваше като забравено перде зеещия прозорец на една полусрутена къща.
— Къде отиваме? — запита Елизабет. — И къде ще спим?
— Ще спим в галерията на черквата. Или в градината, ако е достатъчно топло, А сега да вървим да ядем супа от леща.
Ресторантът „Вите“ изникна всред развалините. Без да иска, Гребер се учуди, че го намира още там. Той изглеждаше нереален, като мираж. Бутнаха вратата на градината.
— Как ти се вижда? — попита той.
— Изглежда като късче мир, забравено от войната — каза тя.
— Да. И такова ще си остане цялата вечер.
Приятна миризма на мокра пръст лъхаше от земята. Изглежда, че току-що бяха полели цветята. Кучето се скиташе около къщата. Като ги видя, то замаха леко опашка. Изглежда, че беше яло.
Г-жа Вите ги посрещна. Беше препасала бяла престилка.
— Искате ли да седнете в градината? — запита тя.
— Да — каза Елизабет, — но бих желала да се поизмия преди това, ако е възможно.
— Разбира се.
Г-жа Вите заведе Елизабет вътре в къщата. Качиха се на първия етаж. Гребер мина през кухнята и влезе в градината. Една маса, постлана с покривка на червени и бели квадрати, и два стола бяха приготвени. На масата имаше чаши, чинии и кана с вода. Той изпи чаша вода на един дъх. Водата беше студена и му се стори по-вкусна и от вино. Градината беше по-голяма отколкото изглеждаше от улицата. В средата люлякови храсти и няколко стари дървета с млади листа заобикаляха полянка с прясно окосена зелена трева.
Елизабет се върна.
— Как откри това място? — запита го тя.
— Случайно. Как иначе би могло да се намери подобно нещо?
Те се разходиха по тревата и опипаха пъпките на храстите.
— Люлякът е вече съвсем напъпил — каза Елизабет. — Пъпките са още зелени и лепкави, но скоро ще цъфнат.
— Да — каза Гребер. — Скоро ще цъфнат. След няколко седмици.
Тя се приближи до него. От нея се носеше благоухание на сапун, чиста вода и младост.
— Колко е хубаво тук! И някак си особено — имам чувството, като че ли някога вече съм идвала…
— И аз изпитах същото чувство днес следобед.
— Сякаш всичко това се е случвало в миналото. Ти и аз в тази градина тук — и ми се струва също, че е необходимо нещо съвсем малко, някаква минимална подробност, за да си спомня всичко. — Тя сложи глава на рамото му. — Но това съвсем малко нещо няма никога да се върне, този секретен ключ на миналото винаги ще ни липсва. Тази сцена може би се е намирала постоянно в нас. Може би тя ще продължи да ни преследва и занапред…
Г-жа Вите пристигна с един супник.
— Ще ви дам веднага купони — каза Гребер. — Нямаме много, всичко изгоря при последната бомбардировка. Тези, които ни остават обаче, сигурно ще стигнат.
— Няма да ги взема всичките — каза г-жа Вите. — Лещата имам отпреди. Само за наденичките ще трябват купони. Остатъкът ще ви върна. Желаете ли нещо за пиене? Имаме няколко бутилки бира.