Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
— Да побързаме — каза той.
Собственицата ги заведе в една силно осветена стая в задната част на магазина, който беше затъмнен. Тя веднага започна разговор с Елизабет, от който Гребер нищо не разбра. Той седна на един неустойчив позлатен стол близо до вратата. Собственицата запали страничните лампи на едно блестящо трикрило огледало и донесе кутии с шапки и платове. Оскъдният магазин се превърна изведнъж във вълшебна пещера. Сините, червените, розовите и белите цветове на шапките пламнаха, а помежду тях блестяха пъстри платове — брокат, ламе, като че ли тук пробваха корона за някакъв тайнствен празник. Елизабет се приближаваше, отдалечаваше, въртеше се пред огледалото, като движеща се фигура в рамките на някаква картина, чийто фон беше полумракът, обгърнал останалата част от стаята. Гребер седеше съвсем тихо в сянката и наблюдаваше тази сцена, която беше в противовес с всичко останало, случило се през деня. За пръв път виждаше Елизабет, отърсила се напълно от горчивото ежедневие, сама със себе си, цялата отдадена на непринудената и задълбочена игра на жената, обкръжена от светлина, нежност и обич, сериозна и съсредоточена, като ловец, който изпробва своето оръжие. Той слушаше, без да чува неясния и монотонен диалог, който галеше ухото му като шепота на извор. Той виждаше светлия кръг, в който се движеше Елизабет и който като че ли се излъчваше от самата нея. И той я обичаше, желаеше я и забравяше всичко друго при това тихо щастие, над което витаеше неуловимата сянка на смъртта, само за да го направи още по-дълбоко, още по-лъчезарно и толкова скъпо и мимолетно, колкото бяха отблясъците върху копринените и брокатени платове.
— Дайте ми една обикновена шапка — каза Елизабет. — Обикновена шапка, без украшения, която да прилепва плътно на главата.
22
Звездите трептяха в прозореца. Дива лоза заобикаляше малкия правоъгълник и няколко гроздове висяха надолу и се люлееха леко от вятъра като тъмно махало на безшумен часовник.
— Не плача истински — каза Елизабет. — А дори и да плача, не ми обръщай внимание. Не плача аз самата, а нещо в мене, което не мога да сдържа. Понякога човек няма какво друго да прави, освен да си поплаче, без всъщност да му е мъчно. Аз съм щастлива.
Тя се беше сгушила в обятията му и притискаше глава на рамото му. Леглото беше широко и направено от старо потъмняло орехово дърво. Двете табла бяха високи, украсени с резба. В ъгъла стоеше орехов скрин, а под прозореца имаше маса и два стола. На стената, под стъклен похлупак, висеше стар сватбен венец от изкуствен мирт и едно огледало, в което лозовите клонки и бледата лъкатушеща светлина, която проникваше през прозореца, образуваха светли и тъмни петна.
— Щастлива съм — повтори Елизабет. — Толкова неща се случиха през последните седмици, че просто не успявам да ги задържа всички в себе си. Опитах се, но не мога. Ти би трябвало да имаш търпение с мене тази нощ.
— Стига да мога преди да замина да те измъкна вън от града и да те заведа например в някое село.
— Безразлично е къде, когато ще бъдеш далеч!
— Не е безразлично. Не бомбардират селата.
— Все някой ден бомбардировките ще престанат. Почти нито една къща не остана незасегната в града. Освен това не мога да замина, докато работя във фабриката. Доволна съм, че имам тази вълшебна стаичка. И г-жа Вите!
Дишането й стана по-спокойно.
— И без това е свършено с мен — каза тя. — Не ме мисли за истерична. Аз съм щастлива. Щастието ми обаче е несигурно. Съвсем не е спокойно и животинско щастие!
— Животинско щастие ли? — каза Гребер. — Кой би искал такова щастие?
— Не зная, но ми се струва, че бих могла да го изтърпя доста дълго време.
— Всъщност и аз. Само че не искам да го призная, защото не можем да си позволим такова щастие.
— Десет години сигурно, еднообразно, еснафско, животинско щастие — струва ми се дори, че цял един такъв живот не е за пренебрегване.
Гребер се засмя.
— Тази носталгия за еснафщина ни идва от проклетия бурен живот, който водим. Прадедите ни не бяха на същото мнение. Те проклинаха животинското си щастие и бяха жадни за приключения!
— Ние обаче не сме. Ние отново станахме обикновени хора, с обикновени вкусове. — Елизабет го погледна. — Искаш ли вече да спиш? Да прекараш една хубава нощ в непрекъснат сън? Кой знае кога ще се върнеш, след като утре вечер заминеш?