Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Когато се върна, Елизабет вече се беше събудила. Тя изглеждаше свежа и отспала, съвсем не приличаше на изнурените лица от галерията.
— Намерих къде да се измиеш — каза й той. — Иди преди да са се струпали всички. Богоугодните заведения никога не са се славили с хигиеничните си инсталации. Ела, ще ти покажа банята на светия синод на епископите.
Тя се засмя.
— Ти по-добре стой тук и внимавай за кафето, иначе рискуваме да не го намерим. Аз сама ще намеря банята. Откъде се минава?
Той й обясни. Тя пресече градината. Така спокойно беше спала, че роклята й не беше почти никак измачкана. Той я проследи с поглед. Обля го вълна на обич.
— А-а, така значи! Готвите в градината на Бога! — Благочестивият клисар изглежда се беше приближил на пръсти. — И отгоре на това точно пред свещените статуи на коронясването с трънен венец!
— Къде са походните кухни за пострадалите? Ще отида там с удоволствие.
— Кухни ли! Тук се намирате на света земя. Не виждате ли гробовете на епископите?
— Не за пръв път ще си готвя и ще се храня в гробища — отговори Гребер спокойно. — Кажете ми тогава къде да отида. Има ли някъде лавка или походна кухня?
— Лавка ли? — клисарят изплю тези думи като гнил плод. — Тук?
— Това не би било лоша идея.
— Да, за неверници като вас може би. За щастие всички не са такива! Гостилница върху земята на Христос! Какво богохулство!
— Богохулство ли? С няколко хляба и риби Христос е нахранил няколко хиляди души, вие би трябвало да го знаете! Разбира се, той не е бил такъв злокобен гарван като вас! А сега се пръждосвай оттук! Сега сме във война, това е може би нещо ново за вас?
— Ще се оплача на господин пастора Бидендик за вашето светотатство!
— Хем да не забравите! Той ще ви изпрати по дяволите, мръсен подлизурко!
Клисарят се отдалечи с важен и обиден вид в своите филцови обувки. Гребер отвори един пакет кафе от наследството на Биндинг и го помириса. Беше чисто мляно кафе. Той отсипа малко в канчето с вряла вода. Миризмата се разпространи наоколо и предизвика незабавен ефект. Изведнъж зад един от гробовете на епископите се показа чорлава глава и започна да души. Един мъж се повдигна тежко и се приближи.
— С удоволствие бих пийнал една чашка.
— Я се разкарай! — каза Гребер. — Това е къщата на Господа: тук получават милостиня, а не правят подаяния.
Елизабет се върна. Тя вървеше леко и весело, сякаш се връщаше от разходка.
— Откъде си взел това кафе? — запита тя.
— От Биндинг. Трябва да побързаме да го изпием, иначе целият народ от градината ще се натрупа около нас!
Слънцето играеше по статуите. Виолетки бяха нацъфтели пред статуите на боя с камшик. Гребер извади от раницата си хляб и масло. Наряза хляба с джобното си ножче и започна да го маже с масло.
— Истинско масло — каза Елизабет. — И то ли е от Биндинг?
— Всичко е от Биндинг. Чудно нещо. Само добро ми е правил, а не ми беше симпатичен.
— Може би затова ти е правил добро. Изглежда, че се случват подобни неща.
Елизабет седна на раницата до Гребер.
— Когато бях на седем години, мечтаех да живея приблизително като сега.
— Аз пък исках да стана сладкар. Тя се разсмя.
— Вместо това стана снабдител с продукти. И то най-добрият! Колко е часът?
— Ще стегна багажа и ще те изпратя до фабриката.
— Не. Нека останем тук на слънце, колкото е възможно по-дълго. Много ще трае докато съберем багажа и го занесем, още повече, че ще трябва да се редим на опашка, за да го свалим в подземието. Галерията и преддверието са вече пълни с хора. Ще имаш достатъчно време да направиш това после, след като си отида.
— Съгласен съм. Как мислиш, може ли да се пуши тук?
— Сигурно не, но какво те интересува!
— Да правим каквото си искаме, докато ни изхвърлят навън. Това сигурно няма да закъснее. Ще се помъча да намеря такова място за спане, където да не сме принудени да спим облечени. Нали си съгласна, че не трябва да отиваме в никакъв случай у пастора Бидендик?
— Да. По-добре е да се върнем при Полман.
Слънцето се издигаше на небето. Скоро то освети сводовете на галерията. Сенките на колоните плъзнаха по стените. Хората се движеха насам-натам като в затвор от сянка и светлина. Деца плачеха. Еднокракият от ъгъла на градината постави изкуствения си крак и смъкна върху него крачола на панталона си. Гребер зави хляба, маслото и кафето.