Ключът на страшния съд
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
И макар снегомобилът да бе като обикаляща бронетранспортьора акула, по-малките моторни шейни се оказаха по-пъргави и бързи хищници.
Положението им скоро щеше да стане безизходно.
13:41
Пейнтър гледаше как роякът от десетина шейни лети към бронетранспортьора. Топлинните сигнатури на малките машини бяха като ярки петна на фона на студения сняг. Той и екипът му нямаха друг избор, освен да пренесат сражението при тях.
Снегомобилът полетя в челна атака нагоре по склона.
Когато наближиха извадения от строя гигант, противникът започна да стреля още по-ожесточено. Моторните шейни приближаваха на помощ и войниците се чувстваха по-уверени.
Огнена следа прогори рамото на Пейнтър.
Той трепна, но не престана да стреля.
Както и всички останали.
Докато снегомобилът се изкачваше да посрещне предизвикателството, противникът стреляше непрекъснато иззад буксуващия гигант. Трябваше да прекършат гръбнака на отбраняващите се. Пейнтър се беше надявал изваждането от строя на бронетранспортьора да обърне противника в бягство, но враговете се оказаха опитни ветерани. Не можеха да бъдат подплашени лесно.
Заформяше се гореща схватка, съчетаваща скорост, съобразителност и умения.
Или поне така си мислеше.
Изведнъж се чу странен нов шум.
Сред трясъка на стрелбата се разнесе пронизително изсвирване.
Монк тупна три пъти по покрива на снегомобила. Водачът наби спирачки. Сварен неподготвен, Пейнтър полетя напред. Тялото му се блъсна в предното стъкло, но въжето му попречи да падне.
Монк беше останал на мястото си. Пресегна се с ножа и преряза въжето на Пейнтър, след което направи същото със своето.
— Влизай вътре! — извика и посочи надолу.
Пейнтър се подчини. Щом скочи на земята, вратите на снегомобила се отвориха. Монк се хвърли към мястото до шофьора. Водачът се пресегна, сграбчи Пейнтър за ръкава и го изтегли вътре. Малкият снегомобил беше двуместен, но имаше багажно отделение в задната част. Въпреки това се озоваха доста натясно.
Стрелбата продължи, пламъците от дулата проблясваха ярко във виелицата. Няколко заблудени куршума улучиха машината. Но без ответен огън и при изключен двигател противникът не знаеше къде точно се намират в снежната буря.
— Какво става? — попита Пейнтър.
Монк продължаваше да се взира напрегнато напред.
— Нали ви казах, че Крийд отиде за помощ. Норвежките военни не са единствените защитници на зърнохранилището.
— Какви ги…?
И тогава ги видя. Едрите топлинни сигнатури се появиха от бурята. Десетина. Не, повече. Движеха се с невероятна скорост и ставаха все по-големи и по-големи. Разбра какво са.
Бели мечки.
Острото свирене продължи, отекваше в цялата долина.
Мечи свирки.
Пронизителният им писък сигурно беше подгонил мечките.
— Приятелчето на водача е израснало тук — бързо обясни Монк. — Знае какво плаши мечките. Само на този остров са повече от три хиляди. Беше убеден, че може да ги събере на група, да ги раздразни и да ги накара да се размърдат. Съжалявам, че не го казах досега. Реших, че е пълно безумие.
Пейнтър напълно споделяше решението му. Беше безумие. Но пък бе свършило работа.
Белите мечки ловуваха тюлени. Можеха да развият скорост до петдесет километра в час, а на къси разстояния бяха в състояние да спринтират и още по-бързо. И сега тази раздразнена група се носеше надолу по склона.
Пейнтър гледаше през очилата как мечките се хвърлят върху моторните шейни. Мятаха се върху по-бавните машини, отприщваха животинската си ярост срещу всичко движещо се, което се изпречваше на пътя им. Една от шейните се преобърна с трясък, последвана от втора, погребана под планината разгневени мускули.
През утихващия огън се разнесоха писъци, съпроводени с рев, от който Пейнтър настръхна.
Оцелелите моторни шейни стигнаха до бронетранспортьора, но не намалиха, а прелетяха покрай него. Мечките ги последваха, като помитаха заелите отбранителна позиция войници. Някои стреляха по тях, но зверовете бяха като сенки в снежната буря.
Изстрелите само разпалиха яростта им още повече.
Писъците и ревовете станаха още по-силни.
Един от войниците побягна към снегомобила, сякаш машината им можеше да му предложи помощ. Така и не стигна до тях. Едра лапа се пресегна от бурята и го докопа за крака. Мечката не забави скорост. Крайникът направо бе изтръгнат от тялото на войника. Той полетя високо във въздуха, като пръскаше кръв във всички посоки.
Друга мечка профуча покрай снегомобила и го блъсна с рамо, сякаш за да ги предупреди и заплаши.