Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Д’Артанян улови ръцете на Атос.
— Мили графе — рече той, — не ви казвам нито да, нито не. Оставете ме да прекарам в Париж толкова време, колкото е необходимо, за да уредя работите си и да свикна полека-лека с тежката и блестяща мисъл, която кипи в ума ми и ме заслепява. Виждате ли, аз съм богат и докато не свикна с богатството, ще бъда нетърпимо животно: познавам се добре. О, аз още не съм оглупял напълно и не искам да се показвам простак пред такъв приятел като вас, Атос. Дрехата е хубава, дрехата е богато позлатена, но е нова и ме стиска под мишниците.
Атос се усмихна.
— Добре — каза той. — Но по повод на тая дреха, мили д’Артанян, искате ли да ви дам един съвет?
— О, на драго сърце!
— Няма ли да се разсърдите?
— Хайде де!
— Когато богатството идва на някого късно и неочаквано, той трябва, за да не се промени, да стане скъперник, тоест да харчи малко повече от това, което е харчил по-преди, или да стане прахосник, тоест да направи толкова много дългове, че да стане отново сиромах.
— О, това, което ми казвате, прилича много на софизъм, скъпи философе.
— Не вярвам. Искате ли да станете скъперник?
— Не, пусто опустяло! Бях вече скъперник, когато нямах нищо. Да опитаме другото.
— Тогава бъдете прахосник.
— И това не искам, дявол да го вземе! Дълговете ме плашат. Кредиторите ми напомнят дяволите, които пекат грешниците в ада, а тъй като търпението не е главната ми добродетел, винаги ме е изкушавало да набъхтам тия дяволи.
— Вие сте най-умният човек, когото познавам, и нямате нужда от никакви съвети. Нямат ум тия, които биха си въобразили, че могат да ви научат на нещо. Но, струва ми се, ние сме на улица Сент Оноре, а?
— Да, мили Атос.
— Вижте ей там, наляво, малката бяла къща — там е квартирата ми. Забележете, тя е само на два етажа. Първия заемам аз; във втория живее един офицер, който отсъствува служебно по осем-девет месеца в годината, така че в тая квартира съм като у дома си, ако не се смятат разноските.
— О, колко добре се нареждате, Атос! Какъв ред и каква широта! Ето какво бих искал да съединя. Но какво да се прави, това е от рождение и не се придобива.
— Ласкател! Хайде сбогом, мили приятелю. А, тъкмо се сетих, напомнете му на почтения Планше за мене. Той е все още умен момък, нали?
— И умен, и сърдечен… Сбогом, Атос!
Те се разделиха. През време на тоя разговор д’Артанян не сваляше нито за миг очи от коня, върху гърба на който се намираха торбите със злато в кошове, закрити отгоре със сено. В Сен Мери удари девет часът вечерта; момчетата на Планше затваряха бакалницата. Д’Артанян спря пощальона, който водеше коня, на ъгъла на улица де Ломбар, под един навес, повика едно момче на Планше и му нареди да пази не само двата коня, но и пощальона. След това влезе при Планше, който току-що беше вечерял и с известно безпокойство гледаше календара: той имаше навик всяка вечер да задрасква изминалия ден. В момента когато, според всекидневния си навик, Планше заличаваше с опакото на перото си изтеклия ден, като въздишаше, д’Артанян стъпи на прага, при което железните му шпори издрънкаха.
— А, боже мой! — извика Планше.
Достойният бакалин не можа да каже нищо повече: той видя съдружника си. Д’Артанян влезе прегърбен, омърлушен. Гасконецът кроеше нещо срещу Планше.
„Боже господи! — помисли си бакалинът, като погледна пътника. — Той е печален!“
Мускетарят седна.
— Драги господин д’Артанян — каза Планше, при което сърцето му биеше страшно, — ето че дойдохте! А как сте със здравето?
— Доста добре, Планше, доста добре — отговори д’Артанян с въздишка.
— Надявам се, че не сте ранен, а?
— Уф!
— Ах, виждам — продължи Планше все повече и повече разтревожен, — експедицията е била тежка, а?
— Да — отвърна д’Артанян. Тръпки полазиха по гърба на Планше.
— Пие ми се — каза мускетарят и жадно вдигна глава.
Планше се спусна към долапа и донесе на д’Артанян вино в голяма чаша. Д’Артанян погледна бутилката и попита:
— Какво е това вино?
— Уви, вашето любимо, господине — отговори Планше, — доброто старо анжуйско вино, което едно време за малко щеше да ни струва доста скъпо на всички.
— Ах! — каза д’Артанян с меланхолна усмивка. — Ах, клети ми Планше, трябва ли още да пия добро вино?
— Слушайте, драги ми господарю — рече Планше със свръхчовешко усилие, докато всичките мускули, бледината и трепетът му издаваха най-жива мъка, — слушайте, аз съм бил войник, следователно имам кураж. Не ме измъчвайте, драги господин д’Артанян: нашите пари загинаха, нали?
Преди да отговори, д’Артанян помълча малко, което се стори цял век на нещастния бакалин. Но той успя — само да се обърне на стола си.