Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Вечерта те получиха заповедта или по-скоро разрешението за заминаване. Докато връчваха хартията на графа, друг пратеник подаде на д’Артанян малка връзка документи с всички печати, с които се украсява поземлената собственост в Англия. Атос го завари да прелиства тия актове, с които се утвърждаваше предаването на собствеността. Благоразумният Мънк, други биха казали великодушният Мънк, беше превърнал дарението в продажба и даваше разписка, че е получил петнадесет хиляди ливри за вилата си.
Пратеникът си беше вече отишъл. Д’Артанян продължаваше да чете. Атос го гледаше и се усмихваше. Като улови една от тия усмивки над рамото си, д’Артанян мушна, цялата връзка в широкия си джоб.
— Извинете — каза Атос.
— О, вие не сте нескромен, мили приятелю! — отговори лейтенантът. — Бих искал…
— Не, не ми казвайте нищо, моля ви се; заповедите са такива свещени неща, че получилият ги, не трябва да казва нито дума нито на брат си, нито на баща си. Например аз ви обичам повече от брат, от баща, повече от всичко на света…
— С изключение на вашия Раул, нали?
— Аз ще обичам още повече Раул, когато стане истински мъж, когато го видя да оформя характера си и да се обрисува с действията си… както видях вас, приятелю мой.
— Значи вие казвахте, че също имате заповед и че няма да ми я съобщите, а?
— Да, мили д’Артанян. Гасконецът въздъхна.
— Беше време — рече той, — когато вие бихте сложили тая заповед разтворена на масата и бихте казали: „Д’Артанян, прочетете тая драсканица на Портос, Арамис и на мене“.
— Наистина… О, това беше младостта, доверието, благодатното време, когато командуваше кръвта, разпалена от страстта!
— Е, добре, Атос, искате ли да ви кажа?
— Кажете, приятелю.
— За това омайно време, за това благодатно време, за това господствуваме на разпалената кръв, за всички тия несъмнено прекрасни неща аз съвсем не съжалявам. Това е също като времето, прекарано в училището… Винаги съм срещал някъде глупак, който да се хвали с това време, когато за наказание е преписвал задачи, когато са го били с пръчки, когато е ял корички сух хляб… Чудно, никога не съм обичал тия неща; и макар че бях много деен, много скромен (вие знаете това, Атос), много прост в облеклото си, винаги съм предпочитал шевиците на Портос пред моята дрипава дреха, която зиме не ме защищаваше от вятъра, а лете от слънцето. Повярвайте ми, приятелю, винаги ще ми вдъхва недоверие тоя, който казва, че предпочита лошото пред хубавото. А в миналото всичко беше лошо за мене; в миналото всеки месец виждаше една дупка повече в кожата и дрехата ми, едно златно екю по-малко в сиромашката ми кесия; от това отвратително време, когато живеехме от ден за ден, аз не съжалявам за нищо, нищо, нищо, освен за нашето приятелство… защото имам сърце и, истинско чудо, това сърце не е пресушено от вятъра на немотията, който се промъкваше през дупките на мантията ми, не е пронизано от най-различните шпаги, които се забиваха в нещастната ми плът!…
— Не съжалявайте за нашето приятелство — каза Атос, — то ще умре само заедно с нас. Приятелството се състои главно от спомени и навици и ако преди малко вие се присмяхте на моето приятелство, защото не се решавам да ви открия поръчението си във Франция…
— Аз ли?… О, боже мой, ако знаехте, мили и добри приятелю, колко малко ще ме занимават отсега нататък всички поръчения в света!
И той попипа документите в широкия си джоб.
Атос стана от масата и повика съдържателя, за да плати.
— Откакто съм ви приятел — рече д’Артанян, — никога не съм плащал сметките. Портос плащаше често, Арамис понякога, а почти винаги след десерта вие изваждахте кесията си. Сега съм богат и ще опитам дали е приятно да се плаща.
— Платете — отговоря Атос и сложи обратно кесията си в джоба.
След това двамата приятели тръгнаха към пристанището и д’Артанян все поглеждаше назад, за да наблюдава пренасянето на скъпите му екюта. Нощта простря гъстото си було върху жълтите води на Темза; вече се чуваше шумът от бъчви и скрипци, предвестници на отплуването, шум, който толкова пъти беше карал сърцата на мускетарите да бият, когато опасността от морето беше най-малката от всички чакащи ги опасности. Тоя път те трябваше да се качат на един голям кораб, който ги чакаше в Грейвсенд: Чарлз II, винаги деликатен в най-дребните неща, беше изпратил една от яхтите си с дванадесет души от шотландската си гвардия, за да отдаде почест на посланика си, изпращан във Франция. В полунощ яхтата пренесе пътниците си на кораба, а в осем часа сутринта корабът свали посланика и приятеля му в Булон.