Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Да… монсеньор.

Думата „монсеньор“ излезе с мъка от устата на Атос; тя сякаш пареше устните му.

— В такъв случай покажете ги.

Атос извади официалното писмо от една извезана кадифена торбичка, която носеше под дрехата си. Кардиналът протегна ръка.

— Извинете, монсеньор — каза Атос, — но това официално писмо е за краля.

— Тъй като сте французин, господине, вие трябва да знаете какво значи пръв министър при френския двор.

Атос отговори:

— Едно време аз знаех наистина какво значат първите министри; но вече от много години реших да се отнасям направо към краля.

— Тогава, господине — възрази Мазарини, — вие няма да видите нито министъра, нито краля.

И Мазарини стана. Атос прибра официалното писмо в торбичката, поклони се важно и направи няколко крачки към вратата. Хладнокръвието му вбеси Мазарини.

— Какви странни дипломатически начини на действие! — извика той. — Нима още сме в тия времена, когато господин Кромуел ни изпращаше учители по фехтовка за дипломати? Липсва ви, господине, само кръгла шапка на главата и библия на пояса.

— Господине — сухо възрази Атос, — аз не съм имал никога като вас случай да водя преговори с господин Кромуел и съм виждал неговите дипломати само с шпага в ръката; следователно не мога да зная как се е отнасял с първите министри. Колкото за краля на Англия, Чарлз II, зная, че когато той пише на негово величество краля Луи XIV, това не значи, че пише на негово високопреосвещенство кардинал Мазарини; в тая разлика не виждам никаква дипломация.

— А! — извика Мазарини, като вдигна отслабналата си глава и се плесна по челото. — Сега си спомних!

Атос го погледна учудено.

— Да, така е! — продължи кардиналът, като не откъсваше очи от събеседника си. — Да, така е… Познавам ви, господине. A, diavolo! Сега вече не се чудя.

— Действително аз се чудех, че при отличната памет на ваше високопреосвещенство — отговори Атос усмихнато — ваше високопреосвещенство не ме позна досега.

— Винаги непокорен и свадлив… господин… господин… Как ви викаха? Чакайте… име на река… Потамое… Не… име на остров… Наксос… He, per jove, име на планина… Атос! Да, точно така! Много се радвам, че ви виждам, но не в Рюей, където с вашите проклети съучастници ме накарахте да платя откуп… Фронда! Все още фронда! Проклета фронда! О, каква подкваса! Слушайте, господине, защо вашата омраза преживя моята? Все пак, ако имаше някой да се оплаква, мисля, че не бяхте вие, защото се измъкнахте оттам не само здрав и читав, но и с лентата на светия дух на шията.

— Господин кардинал — отвърна Атос, — позволете ми да не влизам в разсъждения за такива неща. Дадено ми е поръчение… Ще ме улесните ли да го изпълня?

— Чудя се — каза Мазарини зарадван, че си е спомнил, и готов да ухапе, — чудя се на едно: как вие, господин… Атос, вие, фрондьор, приехте поръчение до Мазарини, както казваха в доброто време…

И Мазарини почна да се смее; но мъчителна кашлица му пречеше и скоро смехът му се превърна в хълцане.

— Аз приех поръчение до краля на Франция, господин кардинал — възрази графът не тъй сърдито, защото смяташе, че всички предимства са на негова страна и затова може да бъде умерен.