Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Докато граф дьо Ла Фер с Гримо се занимаваше с конете, за да отиде право в Париж, д’Артанян забърза към странноприемницата, където, съгласно заповедта му, трябваше да го чака малката му армия. Тия господа закусваха стриди, риба и ароматизирана ракия, когато се появи д’Артанян. Те си бяха доста пийнали, но нито един не беше прекрачил границите на разума.
Радостно „ура“ посрещна генерала.
— Ето ме и мене — каза д’Артанян, — походът завърши. Донесох на всеки обещаната награда.
Очите на всички светнаха.
— Обзалагам се, че и най-богатият от вас няма вече в кесията си дори и сто ливри, нали?
— Вярно е! — извикаха всички в хор.
— Господа — каза тогава д’Артанян, — ето последната заповед. Търговският договор е сключен благодарение на това, че успяхме да пипнем най-опитния финансист на Англия. Сега мога да ви призная, че трябваше да отвлечем, ковчежника на генерал Мънк.
Думата ковчежник произведе известен ефект в армията му. Д’Артанян забеляза, че само Менвил не му вярва напълно.
— Тоя ковчежник — продължи той — аз го заведох на неутрална земя, Холандия; там го накарах да подпише договора; след това лично го заведох в Нюкасъл; той остана доволен от нашата учтивост, в мекия сандък не чувствуваше сътресения при пренасянето и затова поисках възнаграждение за вас. Ето го…
Той хвърли една доста внушителна торба на покривката. Всички протегнаха неволно ръце към нея.
— Един момент, агънца мои! — рече д’Артанян. — Ако има приходи, има също и разходи.
— Охо! — промърмори събранието.
— Ние, приятели мои, се намираме в положение, в което не биха могли да се задържат хора без мозък. Ще кажа ясно: ние се намираме между бесилката и Бастилията.
— Охо! — повтори хорът.
— Това е лесно да се разбере. Наложи се да обясня на генерал Мънк как е изчезнал ковчежникът му; затова изчаках благоприятната минута — възстановяването на краля Чарлз II, който ми е приятел…
Армията отговори с доволни погледи на крайно гордия поглед на д’Артанян.
— След възстановяването на краля аз върнах на господин Мънк ковчежника му, малко оскубан наистина, но все пак му го върнах. И така генерал Мънк, като ми прости — да, той ми прости, — не можа да се въздържи да, не ми каже следните думи, които искам всеки от вас да си ги набие в главата, дълбоко в мозъка: „Господине, шегата е добра, но по начало аз не обичам шегите; ако някога една дума изскочи (разбирате ли, господин Менвил? — прибави д’Артанян), ако някога една дума изскочи от устата ви или от устата на вашите другари, аз имам в Шотландия и Ирландия, моето губернаторство, седемстотин четиридесет и една бесилки: всички са от дъбово дърво, обковани са с желязо и всяка седмица се мажат редовно. Аз ще подаря на всеки от вас по една от тия бесилки и вземете си бележка, драги господин д’Артанян (вземете си и вие бележка, драги господин Менвил), ще ми останат още седемстотин и тридесет за дребни удоволствия. При това…“
— Аха! — рекоха помощниците. — Още ли има?
— Още една дребна работа: „Господин д’Артанян, аз ще изпратя на френския крал въпросния договор с молба да бутне предварително в Бастилията и след това да ми изпрати всички, които са участвували в тая експедиция; от само себе си се разбира, че кралят ще изпълни непременно молбата ми.“
Вик на ужас се разнесе от всички краища на масата.
— Успокойте се! — продължи д’Артанян. — Тоя почтен господин Мънк забрави едно нещо: той не знае имената ви, само аз ги зная, а аз няма да ви предам, разбира се. Защо ще ви предавам? И вие, предполагам, не ще бъдете тъй глупави Да се издадете сами, защото тогава кралят, за да си спести разноските по храната и квартирата, ще ви изпрати в Шотландия, където чакат седемстотин четиридесет и една бесилки. Това е всичко, господа. Нямам вече какво да прибавя към това, което имах честта да ви кажа. Уверен съм, че ме разбрахте отлично, нали, господин дьо Менвил?
— Отлично — отвърна Менвил.
— Сега парите! — каза д’Артанян. — Затворете вратите.
Той развърза торбата на масата; няколко златни екюта паднаха на пода. Всички се наведоха.
— Полека! — извика д’Артанян. — Никой да не се навежда, сам ще ги вдигна.
Той вдигна наистина парите, даде на всеки по петдесет новички екюта и получи толкова благословии, колкото монети раздаде.