Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Какво писмо? — попита бързо Арамис.
— Писмото, което е пристигнало у вас през вашето отсъствие и което ми дадоха да ви предам.
— Но от кого е това писмо?
— От някоя разплакана прислужничка, от някоя отчаяна гризетка. Може би от камериерката на госпожа дьо Шеврьоз, която е била принудена да се върне в Тур с господарката си и за по-голяма тежест е взела парфюмирана хартия и е запечатала писмото с короната на дукесата.
— Какво говорите?
— Чакайте, може да съм го загубил! — подметна хитро момъкът, като се престори, че търси. — Добре, че светът е гроб, че мъжете, а следователно и жените са сенки, и че любовта е чувство, към което вие се отнасяте с пренебрежение!
— Ах, д’Артанян, д’Артанян! — извика Арамис. — Не ме измъчвай!
— А, ето го най-после! — каза д’Артанян. И той измъкна писмото от джоба си.
Арамис скочи, грабна писмото, прочете го или по-право — погълна го. Лицето му сияеше.
— Изглежда, че прислужничката има добър стил — подхвърли небрежно д’Артанян.
— Благодаря ти, д’Артанян! — извика обезумелият от радост Арамис. — Тя е била принудена да се върне в Тур. Тя не ми е изменила и продължава да ме обича. Ела, приятелю, дай да те целуна. Ах, задушавам се от щастие!
И двамата приятели започнаха да играят около почтения Йоан Златоуст и да тъпчат храбро листата от тезата, които бяха паднали на пода.
В този миг влезе Базен със спанака и яйцата.
— Бягай, нещастнико! — извика Арамис, като хвърли черната си шапчица в лицето му. — Върни се, откъдето си дошъл, и махни тези отвратителни зеленчуци и ужасни яйца! Поръчай задушен заек, угоен петел, овнешко печено и четири бутилки старо бургундско вино.
Базен, който гледаше господаря си, без да разбира нищо от тая промяна, изпусна тъжно яйцата в спанака, а спанака на пода.
— Сега му е времето да посветите живота си на царя на царете — каза д’Артанян, — ако искате да му бъдете приятен.
— Вървете по дяволите с вашия латински! Скъпи ми д’Артанян, да пием, дявол да го вземе, да пием! Да пием много и разкажете ми какво стана там!
(обратно)— Сега остава да узнаем какво е станало с Атос — напомни д’Артанян на веселия Арамис, след като го осведоми какво се беше случило в столицата след тяхното заминаване и след като прекрасният обед бе накарал единия да забрави тезата си, а другия — умората.
— Мислите ли, че може да му се е случило нещастие? — запита Арамис. — Атос е толкова хладнокръвен и храбър, служи си тъй ловко с шпагата.
— Да, разбира се, и никой не познава по-добре от мене храбростта и ловкостта на Атос; но аз предпочитам да кръстосам шпагата си с копия, отколкото с тояги; боя се да не би Атос да е пребит от прислугата, тъй като слугите са хора, които удрят силно и не свършват скоро. Ето защо, да си призная, иска ми се да тръгна колкото може по-скоро.
— Ще гледам да ви придружа — рече Арамис, — при все че едва ли съм в състояние да се кача на кон. Вчера се опитах да изтезавам плътта си с оня бич, който виждате на стената, но болката ми попречи да продължа това благочестиво упражнение.
— Така е, драги приятелю, никой досега не е лекувал рана от пушка с бич. Но вие сте били болен, а болестта обърква ума и затова ви извинявам.
— И кога заминавате?
— Утре призори. Починете си тая вечер колкото е възможно по-добре, а утре, ако можете, ще заминем заедно.
— Тогава до утре — каза Арамис. — Макар и да сте от желязо, вие имате нужда от почивка.
На другия ден, когато д’Артанян влезе в стаята на Арамис, намери го до прозореца.
— Какво сте се загледали? — попита д’Артанян.
— Аз ли? Любувам се на тия три прекрасни коня, които конярите държат за поводите. Истинско удоволствие е да пътуваш с такива коне.
— Е, вие ще изпитате това удоволствие, драги Арамис, защото единият от тези коне е ваш.
— Ами! Кой е мой?
— Който от тях пожелаете. За мене е все едно.
— Скъпото седло на него също ли е мое?
— Разбира се.
— Вие се шегувате, д’Артанян.
— Аз не се шегувам вече, откакто престанахте да говорите латински.
— За мене ли са украсените със злато кобури, кадифената му наметка и седлото, изработено със сребро?
— За вас, както е за мене конят, който тупа с копито, а онзи, който подскача, е за Атос.
— Дявол да го вземе! Та това са три великолепни животни.
— Радвам се, че ви харесват.
— Кралят ли ви направи този подарък?
— Във всеки случай не кардиналът. Но не се грижете откъде са. Знайте само, че единият от трите е ваша собственост.