Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
Както всички знатни благородници в тази епоха, той яздеше и се фехтоваше съвършено. Освен това образованието му беше толкова всестранно дори по отношение на схоластичните науки, които благородниците по това време тъй рядко изучаваха, че той се усмихваше на латинските изрази на Арамис, които Портос се правеше, че разбира. Дори два или три пъти, когато Арамис допуснеше някоя граматическа грешка, беше се случвало за голямо учудване на неговите приятели той да постави глагола в съответното време и съществителното в съответния падеж. Освен това честността му беше безукорна в оня век, когато военните отстъпваха толкова лесно от вярата и съвестта си, любовниците от установената вежливост, свойствена на нашето време, а бедните — от седмата божа заповед. С други думи, Атос беше съвсем необикновен човек.
И все пак виждаха този толкова забележителен човек, това прекрасно създание, този тъй изискан ум да клони неусетно към обикновения живот, както старците клонят към душевно и телесно безсилие. В дни на лишения, а това се случваше често, всичко светло у Атос угасваше и блестящите му качества потъваха сякаш в дълбок мрак.
Тогава, когато полубогът изчезнеше, от него едва ли оставаше и човек. Навел глава с помътен поглед, с бавен и мъчителен говор, Атос гледаше с часове ту бутилката и чашата си, ту Гримо, който, свикнал да му се подчинява по даден знак, четеше в безжизнения поглед на своя господар и най-малкото му желание и веднага го изпълняваше. Ако четиримата приятели се съберяха в такъв момент, някоя дума, измъкната със страхотно усилие, беше единственото участие на Атос в разговора. В замяна на това пък Атос сам пиеше за четирима и тогава намръщваше още повече вежди и ставаше още по-тъжен.
Д’Артанян, чийто изпитателен и проницателен ум ни е добре известен, още не бе успял, колкото и силно да беше желанието му, да задоволи любопитството си в това отношение. Не бе успял още да открие нито една причина за това му състояние, да разбере обстоятелствата, които го пораждаха. Атос не получаваше писма, Атос не извършваше каквато и да било постъпка, която да не е известна на всичките му приятели.
Не можеше да се каже, че виното е причина за тази тъга, защото, напротив, той пиеше, за да надвие тъгата, която това лекарство, както казахме, правеше още по-дълбока. Мрачното настроение не можеше да се припише и на играта, защото за разлика от Портос, който пееше или ругаеше според щастието или нещастието, в играта Атос беше еднакво равнодушен и когато печелеше, и когато губеше. Една вечер в клуба на мускетарите той спечели хиляда пистола, след това ги загуби заедно с обшития със злато празничен колан, после си върна всичко и сто луи отгоре, без хубавите му черни вежди да трепнат нито за миг, без ръцете му да изгубят седефения си оттенък и без разговорът, който тази вечер беше приятен, да загуби спокойния си и приятен тон.
Атмосферното влияние също не помрачаваше лицето му, както това става с нашите съседи англичаните, защото неговата тъга обикновено се усилваше през най-хубавите дни на годината. Юни и юли бяха ужасни месеци за Атос.
В настоящето той нямаше скърби, дигаше рамене, когато му споменяха за бъдещето, неговата тайна значи се криеше в миналото, както бяха загатвали смътно на д’Артанян.
Тази тайнственост, която забулваше цялата му личност, правеше още по-интересен човека, който никога, дори когато беше пил извънредно много, не беше открил нищо нито с думи, нито с поглед, колкото и умели да бяха зададените въпроси.
„Да — мислеше си д’Артанян, — горкият Атос, сега може би е мъртъв, и то по моя вина, защото аз го увлякох в това приключение, началото на което той не знаеше, не ще узнае и края му, и от което нямаше да извлече полза.“
— Не бива да забравяме — продължи Планше, — че на него навярно ние дължим живота си. Помните ли как извика „Бягай, д’Артанян! Пипнаха ме.“ И след като изпразни двата си пистолета, как страшно иззвънтя с шпагата си! Като двадесет души или по-право като двадесет бесни дяволи!
Тези думи удвоиха усърдието на д’Артанян и той подкани коня си, който нямаше нужда от тази подкана, тъй като носеше ездача си в галоп.
Към единадесет часа сутринта забелязаха Амиен. В единадесет и половина бяха пред вратата на проклетата странноприемница.