Древноиндийската култура
- Автор: Чолаков Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Древноиндийската култура». Краткое содержание книги:
Голямото значение, което индийците отдават на моралното действие в световния процес, има своето начало в най-ранни времена. Още Ведите формулират един забележителен принцип: че Вселената се управлява от реда (рита) и истината (сатя). Според ведическата мисъл първите продукти на божествената воля са именно редът и истината, което означава, че те вече са действували, преди да е имало видим свят и общество. Каквито и различни качества да били съзирани във ведическите богове, те неотменно притежавали две — подчинявали се на реда и били пазители на закона. Затова и Ведите се разглеждат като първоизточник на дхарма, ще рече на закона, дълга, добродетелта и религията, взети заедно или поотделно.
Подобно на други религии ведическата приема, че връзката между човека и висшите сили била прекъсната от нашествието на греха, и проповядва, че човешкото поведение се следи постоянно от тези сили. Бог Варуна е пазителят на морала, Слънцето е неговото око. Той е невидимият свидетел на всички грехове. Прекъснатата връзка между бога и човека може да бъде възстановена с помощта на признанието и покаянието, а продължаването на неморалните действия със сигурност ще доведе до провали в живота и болести.
През т.нар. „период на брахманите“, по-късен пласт във ведическата литература, вярата в силата на мантрите нараства. На преден план излиза вярата, че е налице непосредствена връзка между действията и техните плодове. Постепенно се лансира учението, че в думите и действията съществува някаква мистична сила, която всеки трябва да отчита при изпълнение на своите религиозни и морални задължения. Към края на този период преобладаващата мисъл се ориентира към противоположния полюс, като взема размишлението, съзерцанието като главно средство за постигане на духовния идеал на човешкото съществуване. Но заслугата за това е на целия предшествуващ период, потърсил менталната страна на религиозната и етическата практика.
Упанишадите са крайъгълен камък на индийската духовност, тъй като утвърждават широко разпространената вече вяра в трансмиграцията на душата и в закона на карма. Ученията на Упанишадите, на будизма и джайнизма се базират върху горната доктрина, затова лесно ще разберем, че нещо трябва да се е случило, за да се постави ударение върху етическата страна в духовния живот. Това нещо е загубването на вярата във ведическите богове. В будизма и джайнизма те или изчезват изцяло или получават подчинено съществуване. Гибелта на боговете обаче не довежда до рухване на морала. Новите учения налагат повече строгост, поощряват в различна степен отшелничеството, порицават прекалената привързаност към нещата от живота. За първи път в религиозната история на човечеството се появява такава ситуация, при която моралът не само не се нуждае от поддръжката на вярата в боговете, не само не се разпада, но и получава огромна вътрешна жизненост. Нещо повече. Последващото блаженство, както и да се нарича то, се свързва само и единствено с моралните действия на човека. Не външното богослужение, не молитвите, а моралният живот е този, който единствен може да ни възнагради, и затова човек трябва да разчита единствено на себе си.
Доколкото човек мисли, че човешките действия се контролират от нуждата да се задоволят изискванията на боговете, свещените писания като израз на божествената воля определят моралните задължения. Религията в този случай остава извор на морала, а божествената воля — детерминанта на дълга. Съществува широка и съвсем не за подценяване система на брахманисткия морал. Преобладаващата част от мненията обаче е в полза на схващанията за изначалност и вечност на моралния закон като нещо, което функционира без намесата на божеството, и за това, че самото творение се контролира от реда и истината. Казаното така или иначе е отдалечаване от чисто теистичното разбиране.
В това русло лежи и разбирането на Мимамса и то е обяснимо, като се има предвид абсолютизирането на свещените текстове в тази школа. Освен на позитивните предписания тя набляга и на забраните и ограниченията. Приемайки за дадено, че случаите за съблазън са много, а човешкото разбиране и воля са слаби, моралистите от тази школа смятат, че първото изискване в морала е съпротивата срещу лошите примамки. Много по-трудно е да накараш хората да вършат добро, отколкото да ги възпреш от злото. Слабостта е така присъща на човешката натура, че се налага постоянно припомняне на опасността от преминаване на моралните граници. Твърде рядко обаче човек е лош по природа. По-скоро той притежава вродена доброта и само ограничеността на интелекта довежда до лоши постъпки. Той извършва лоши постъпки с мисълта, че те водят към добро. Оттук се стига до извода, че за да бъде човек добродетелен, е необходимо да бъде просветен, че добродетелта е знание за порока.