Древноиндийската култура
- Автор: Чолаков Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Древноиндийската култура». Краткое содержание книги:
Вече говорихме за видовете морални действия и за резултатите от тях според различните религиозни и философски школи. Остава да добавим някои обобщения към казаното по различни поводи за индийската ценностна система.
Рядко можем да си дадем сметка дали нещо е ценно, защото го желаем, или го желаем, защото е ценно. Във всеки случай ценността е свързана с желанието и това я отличава от обикновения факт. Ценностите, които могат да бъдат реализирани, са неизброими, но индийската мисъл ги групира в четири: дхарма (добродетел), артха (материално благополучие), кама (удоволствие) и мокша (духовна реализация). Това в края на краищата са мотивите, които управляват човешкото поведение. От тях първите три се смятат безусловно за ценности на живота и са известни като триварга. Артха обединява икономическите ценности, кама — психологическите и дхарма — моралните. Артха е в известен смисъл помощна ценност, защото удовлетворява една или друга нужда на човека. Самото удовлетворение е кама и е същностна ценност. Артха и кама се преследват не само от човека, но и от всички живи същества, в първия случай съзнателно и инстинктивно, във втория — изцяло инстинктивно. Съвсем друг е случаят с дхарма. Тя е присъща единствено на човека. Точно затова се смята, че тя превъзхожда първите две и е, така да се каже, ценност на душата. За краткост ще припомним, че според едно от многото разбирания дхарма включва култивирането на девет добродетели: неувреждане, искреност, честност, чистота, контрол на чувствата, милосърдие, себеограничаване, любов и въздържаност. Някои от тях са насочени към доброто на другите, защото човек винаги е част от обществото, а други — към усъвършенствуване на собствения характер и воля.
Един от централните въпроси в тази ценностна система е какво е отношението между дхарма, артха и кама или, както обичаме да се изразяваме, какъв живот следва да водим. Тъй като артха е само средство за кама, въпросът може да се сведе до това какво е отношението между дхарма и кама. Ако кама е удоволствие, то без съмнение е желано от всички. Въпросът обаче е, че не всичко желано е желателно. Болният например може да желае дадена храна, която не е препоръчителна с оглед на неговото здраве. Така също удоволствието в дадени случаи може да изглежда истинска ценност на живота, но в действителност да не е или даже да бъде тъкмо обратното. Как тогава да се отнасяме към различните удоволствия. Отговорът се налага сам: като изхождаме от дхарма. Тъкмо това качество на дхарма като критерий за разграничаване на добрата и лошата кама я поставя над последната, а също и над артха. Разбирането й като регулативен принцип е изключително важно за индийската философия на морала.
Индийските философи разсъждават върху това дали същността на карма се ограничава с функциите й на регулатор или има цел в самата себе си. Съществуват два различни възгледа, утвърждаващи двете възможности. Според втория, незасегнатия, дхарма е същностна, а не инструментална ценност, и има цел във и за самата себе си. Ако има морален принцип, той трябва да бъде абсолютен и независим от нашите желания и нежелания и трябва да бъде следван от уважение към самия него.
Концепцията за дхарма се променя изцяло, когато тази ценност се разглежда в съотношение с останалите три, включително мокша. Ако в отношението си към артха и кама тя направлява и рационализира човешката практическа дейност, ако препоръчва частично отказване от кама, в съчетание с мокша, тя вече ратува за тотално отказване от кама и за одухотворяване на всички действия в стила на Бхагавадгита, т.е. за пълна незаинтересованост от плодовете на всяка дейност. Тя изцяло престава да бъде регулатор на кама и се разглежда като инструментална ценност за пълно пречистване на всички ниски и егоистични импулси у човека. Самоовладяването е непосредствената цел на дхарма. Нейната крайна цел е духовната реализация или мокша. Това е абсолютната ценност, която се състои не просто в покоряване на емпиричното Аз, но и в осъществяване на истинското Аз.