Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
Но Рен си наложи да обмисли тази възможност. Тя бе по-скоро смътно предположение, продиктувано от нуждата да придаде смисъл и цел на всичко случило се. Трябваше да приеме, че мисията, с която може би наистина е била натоварена — от духа на Аланон, от Еленро, по свой избор и по силата на случайността — изисква да стане за елфите и майка, и съпруга, да ги приеме като свое семейство, да ги пази, да ги води и защитава и да бди над техния живот до собствения си край. Главата й беше замаяна, а сетивните усещания — изменчиви, защото бе спала съвсем малко през последните три дни и физически и емоционално бе изтощена. Тя не беше същата и бе готова да спори по този въпрос, но все пак Рен може би наистина беше намерила себе си. Всичко бе подчинено на някаква цел, значи и това не бе безсмислено. Тя беше се върнала към своя народ, който й възложи отговорността за своето съществуване или гибел и я направи своя кралица. Рен беше открила магията на Елфовите камъни и бе овладяла тяхната сила. Довериха й нещо, което никой друг не знаеше — истината за произхода на Шадуините. Защо? Тя мислено сви рамена. Защо го направиха, ако не с някакъв умисъл? Той едва ли засягаше толкова самите Шадуини, макар че още, когато раздаваше поръченията на потомците на Шанара друидът Аланон посочи, че не може да се разкъсва връзката между проблемите и средствата за разрешаването им. Не се отнасяше и за бъдещето на расите като цяло, защото това бе твърде голяма задача за сам човек — то щеше да бъде решено от усилията на много хора и ходовете на съдбата. Но тя можеше да отдаде живота си за елфите, за тяхното бъдеще като народ, за премахването на толкова много неправди и поправяне на безбройните грешки.
Тази мисъл беше трезва и Рен я обмисляше, докато продължаваше да се изкачва по Черния корниз. Тя бе потънала в мисли, осъзнавайки какво изисква нагърбването с такава съдбовна мисия. Рен се чувствуваше достатъчно силна. Малко неща не би могла да извърши, ако поискаше. Тя беше решителна и имаше верен усет за това, кое е правилно и кое — погрешно.
Рен съзнаваше, че е задължена на своята майка, която бе пожертвувала всичко, за да може нейното дете да израсте в безопасност; към своята баба, която й бе поверила бъдещето на един град и неговите обитатели; за тези, които вече бяха дали своя живот, за да опазят нейния и към тези, които бяха готови да сторят същото, доверяваха й се и й вярваха.
Но дори това само по себе си не бе достатъчно, за да я убеди. Рен знаеше, че трябва да има още нещо — нещо, което надхвърля обсега на дълга и съвестта, нещо още по-фундаментално. Това бе нуждата. Рен вече знаеше дълбоко в себе си, че геноцидът е нещо отвратително и че трябва да намери някакво друго решение на дилемата за бъдещето на елфите и тяхната магия. Но какво би станало ако ги напусне, след като оцелеят, след като ги възстанови в Западната земя? Кой щеше да ги води в борбата, която им предстои? Можеше ли да остави нещата на шанса или дори на диктата на Висшия съвет? Елфовият народ се нуждаеше много от нея и тя не мислеше, че ще може да му обърне гръб дори ако това би означавало да измени напълно собствения си начин на живот.
Но въпреки всичко Рен се колебаеше. Разкъсваше я вътрешният й конфликт, двубоят между двете възможности, които не можеха да бъдат характеризирани просто като добри и лоши. Рен знаеше също така, че тя самата не може да избира между тях, защото водачеството й бе предадено от Еленро и в края на краищата елфите щяха да го приемат или отхвърлят. А защо ще избират да я следват? Един Скитник, един външен човек, едно току-що пораснало момиче — тя имаше много минуси. Аргументи й се разпиляха като духнати от вятъра късчета хартия, като рухване на далечни планове под натиска на неотложни нужди. Рен погледна скалата и храста, екрана от мъгла и тъмните, сгърбени силуети на спътниците си. Засега имаше само една задача, да оцелее.
Пътуването продължи почти до пладне, когато Стреса ги накара да спрат. Рен, която вървеше след Гарт, си проби път напред, за да разбере какво се е случило. Комбинираната котка стоеше на входа на една пещера, отвеждаща навътре в скалата. От дясната страна пътеката, която следваха, продължаваше стръмно нагоре по наклонената стена на скалата и изчезваше в плетеница от растения.
— Виж какво, Рен Елф — каза тихо комбинираната котка, вперила в нея ясните си очи. — Сега трябва да изберем. Пххффт! Пътеката извива напред към върха, но този път е бавен и труден… сссппптт… и изобщо не е чист. Тунелът преминава в серия от проходи в застиналата лава, образувани от ппхххтт огъня на вулкана преди години. Аз съм минавала през тях. Те също водят към върха.