Елфите на Шанара

Рен го гледаше втренчено, не можейки да повярва на чутото.

— Гавилан — каза спокойно тя. — Аз зная за демоните. Еоуен ми разказа.

— Крайно време беше — отвърна той, свивайки рамена. — Само заради Еленро никой не посмя да ти каже по-рано.

— Както и да е — продължи тя, а гласът й се сниши и доби твърдост, — но как е възможно ти да предлагаш да се използува магията за създаването на каквото и да било друго?

Лицето на Гавилан прие сурово изражение.

— Защо не? Само защото е станал гаф, когато е била използвана преди ли? Защото тези, които са я използвали, не са имали способността, силата или усета, за да я използуват по подходящ начин ли?

Рен поклати мълчаливо глава.

— Рен, магията трябва да бъде използвана! Трябва! На първо място — тя затова е тук! Ако ние не я използваме, това ще стори някой друг и тогава — какво? Ние не си играем игрички. Много добре го знаеш. Там, навън, има създания, които са толкова опасни, че…

— Създания, създадени от елфите! — отвърна гневно Рен.

— Да! Било е грешка, съгласен съм! Но ако не ние, други щяха да ги създадат!

— Това е просто предположение!

— Няма никакво значение. Истината е, че сме имали основателна причина да ги създадем! Много неща научихме оттогава! Създаването е в душата на всеки, владеещ силата! То просто изисква ясна цел и добре формулирана нужда! Този път можем да направим всичко както трябва!

Той спря, очаквайки нейния отговор. Двамата се гледаха мълчаливо. После Рен пое дълбоко въздух и се пресегна, за да отстрани ръката му от Жезъла.

— Не мисля, че имаш да добавиш нещо по-смислено.

— Някога ти се сърдеше, че не съм ти казвал достатъчно — рече Гавилан с горчива, иронична усмивка.

— Гавилан — прошепна тя.

— Мислиш ли, че всичко това ще изчезне, ако не говорим за него, че всичко някак си ще приключи?

Рен бавно, тъжно поклати глава.

Гавилан се наведе към нея, обхващайки здраво дланите й. Тя не се опита да ги издърпа, едновременно поразена и отвратена от това, което беше видяла в очите му. Рен почувствува нещо като тъга да извира отвътре.

— Слушай ме, Рен — каза той, поклащайки глава към нещо, което тя не можеше да види. — Между нас има особена връзка. Почувствувах я в момента, в който те видях за пръв път, в нощта, в която пристигна в Арборлон, все още питаща се за какво си изпратена там. Аз го знаех. Знаех го още тогава, но беше твърде рано да се говори за него. Ти си дъщеря на Алейн и имаш Елеседилска кръв. Ти си смела и силна. Беше направила вече повече, отколкото някой е имал правото да очаква от теб. Но Рен, тези проблеми не са твои. Елфите не са твой народ и Арборлон не е твой град. Аз зная това. Зная колко чуждо ти е всичко. А Еленро никога не разбра, че не може да моли хора да поемат отговорност за нещо, което никога не било техен дълг. Тя никога не разбра, че щом веднъж отпратиш някого, той никога не ще се завърне същия. Ето как тя загуби Алейн! Слушай сега. Тя повери на теб жезъла Рухк и Лодена, елфите и Арборлон, цялото бъдеще на една нация и ти каза да бъдеш кралица. Но ти всъщност съвсем не искаш това, нали?