Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
— Какво за този един? — попита човекът от Бон.
— Той е водачът на „малкия кръг“… Изпрати хора да обиколят тези къщи и им нареди да идентифицират колите, които влизат и излизат през порталите. След това ги сравни с тези в Бундестага.
— Скъпи ми Клод, може би не се изразих достатъчно ясно. Именията се охраняват от патрули — и отвътре, и отвън, а в земите около тях са монтирани дузина камери. Ако успея да наема подобни хора — което не е много вероятно — и ги заловят, следата веднага ще ги отведе към мен; а както вече споменах, твоят покорен слуга не би могъл да понесе дори мисълта за болка.
— Често се чудя как си стигнал до мястото, което заемаш.
— Живеех добре, имах необходимите средства, за да се наредя до силните на деня, но което е по-важно — не можеха да ме хванат. Този отговор задоволява ли те?
— Бог да ти е на помощ, ако някога те хванат.
— Не, Клод. На теб да ти е на помощ.
— Няма да се занимавам с това.
— С кое, с парите ми ли?
— Когато моите пристигнат, и ти ще получиш своите.
— За кого работиш всъщност, стари приятелю?
— За всички и за никого, но най-вече за себе си.
Моро затвори телефона и погледна направените от него бележки. Отбеляза три имена: Алберт Рихтер, Фридрих фон Шнел и Ансел Шмит. По всяка вероятност един от тях беше търсеният от него лидер. Моро забеляза, че трета линия света. Скрамблерът още беше включен. Той вдигна слушалката и набра номер в Женева.
— L’Université de Genève108 — каза телефонистката на четиристотин мили далеч от него.
— Професор Андре Беноа, ако обичате.
— Ало — обади се гласът на известен учен, професор по политически науки в университета.
— Обажда се вашият довереник от Париж. Може ли да поговорим?
— Момент само — мълчанието трая осем секунди. — Сега може — отново се обади професор Беноа. — Няма съмнение, че се обаждате заради проблемите, които имате в Париж. Мога да ви кажа само, че нищо не знам. Никой нищо не знае! Можете ли да ни обясните?
— Не разбирам за какво говорите.
— Къде бяхте?
— В Монте Карло, с актьора и жена му. Върнах се тази сутрин.
— Значи не сте чул? — учудено попита човекът в Женева.
— За нападението над американеца Латъм и последвалото убийство в крайпътен ресторант, което — без съмнение — е дело на вашето психопатно „К-подразделение“ тук в града? Глупава постъпка.
— Не! Нула Едно-Париж е изчезнал, а рано тази сутрин полицията е докладвала за нападение на улица „Диан“…
— В апартамента на Витковски? — прекъсна го Моро. — Не съм получил такава информация.
— И те не знаят онова, което знам аз. Цялото К-подразделение е изчезнало.
— Нямам понятие къде са ги изпратили…
— Никой никъде не ги е изпращал. Изчезнали са!
— Не знам какво да кажа.
— Нищо не казвайте, заемете се с това и разберете какво се е случило? — заповядаха от Женева.
— Боя се, че имам по-лоши новини за вас от Бон — бавно изрече шефът на „Дьозием“.
— Какви биха могли да бъдат?
— Моите агенти в Германия ми съобщиха имена на хора, които се срещат всеки вторник вечер в имения край Рейн.
— О, Боже! Какви са тези имена?
Клод Моро ги продиктува бавно, едно по едно.
— Предайте им много да внимават — каза той. — В момента от разузнаването ги наблюдават под микроскоп.
— Като изключим репутацията на някои от тях, нито един не познавам! — възкликна женевският професор. — Нямах понятие…
— Няма защо да имате понятие, господин професор. Вие се подчинявате на заповеди, както и аз.
— Да, но… но…
— Академиците не са кой знае колко компетентни, когато стане дума за практически действия. Просто се погрижете сътрудниците ни в Бон да получат информацията.
— Да… да, разбира се, Париж. О, Господи!
Моро затвори телефона и се облегна назад в креслото си. Нещата — нещата — вървяха, както той искаше. Ако загубеше, спокойно можеше да се оттегли с жена си някъде извън Франция. Но от друга страна, можеха и да го разстрелят. C’est la vie109!
Беше привечер; залязващото слънце се процеждаше през прозорците в апартамента на Карин де Врийс на „Рю Мадлен“.
— Отбих се в апартамента си този следобед — каза Дру на Карин. Беше седнал в креслото срещу кушетката. — Разбира се, от двете ми страни вървеше по един морски пехотинец, положил клетва пред Витковски да пази тайна — накрая той ги изпрати обратно в лагера — и те държаха ръце на кобурите си, но все пак ми беше приятно, че мога да вървя по улицата, нали разбираш какво имам предвид?
— Да, наистина, но се страхувам, че може погрешно да сме се доверили на някого. А ако има и други, за които не знаем?
108
Университетът в Женева — фр.
109
Това е животът — фр.