Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
За миг настъпи мълчание. Кулондр гледаше огъня с обречения вид на човек, който не очаква нищо повече от този свят. След малко изхриптя:
— Ще трябва да се вземат и някои мерки за сигурността ми, като ми помогнете да прокопая от зърницата на воденицата до първия гъсталак край пътя за Мепеш един подземен проход, който би ми позволил в случай на нападение да ви предупреждавам.
— И една камбана ще ти е достатъчна! — сопна му се Совтер.
— Не е тъй, гос’ин екюйе — възрази отново Кулондр, като повдигна желязната си протеза със здравата ръка, сякаш искаше да облекчи рамото си от тежестта й. — Камбаната ще предупреди не само, вас, но и нападателите. Така те ще разберат, че викам някого на помощ и биха могли да ви устроят засада по пътя за воденицата, докато през подземния проход спокойно бих могъл да ви изпроводя и жена си.
— Жена ти? — възкликна баща ми, като се надигна от креслото. — Да не би и жена вече да си си намерил?
— Да — потвърди войникът. — За Жакот ми е думата, от Волпери. И тя е протестантка, както знаете.
— Но пък е само на петнайсет години! — изумен изви баща ми вежди.
— Е, може и да съм поодъртял вече, но тя все пак ми се врече! — отвърна Кулондр, без окото му да мигне.
— Малигувица веднага би задърдорила за, магия — подсмихва се баща ми.
— Никаква магия няма в туй — рече Кулондр сериозно. — Веднъж през миналата пролет, когато се връщах с каруците от Волпери, отървах Жакот от ръцете на четирима каймани, които тъкмо се бяха наканили да я насилят зад една рътлина. Жакот прониза единия с малкия си кинжал, а аз повалих двамина още с пищовите си. Четвъртият се нахвърли отгоре ми, но аз го халосах с желязната си ръка по темето, а сетне му прерязах гърлото със собствения му нож.
— И нищичко да не ми кажеш досега за това си геройство! — смая се баща ми.
— Ами тя, Жакот де, ме помоли да си мълча. Знаете ги какви са хлевоусти по селата — за нищо време щури приказки щяха да изприказват.
— Добър избор си направил, Кулондр! — похвали го баща ми. — Знам я Жакот, яка и храбра мома е тя и ще ти бъде от голяма полза.
Отново настъпи мълчание. Сетне Совтер, мрачен като буреносен облак и с ядно припламващи черни очи, удари с ръце по подлакътниците на креслото си и с неприязнен тон заяви:
— Нещата обаче далеч още не са решени! По-напред господин баронът и аз трябва да се посъветваме.
Кулондр нищо не отговори и отново впери очи в огъня.
— Добре, Кулондр — продължи Совтер, — да речем, че ти прокопаем подземния проход, но няма ли тогава да бъде твърде голямо изкушението да изоставиш поста си, ако положението стане твърде напечено?
По унилото лице на Кулондр пробяга едва забележима усмивка.
— Аз!? — изхриптя той. — Аз да изоставя зърното и брашното ви? Че и свинете си ведно с тях?
Отговорът беше повече от красноречив, но побратимството беше силно смутено и поради друга причина. За първи път в историята на Мепеш то се виждаше принудено да обсъжда спогодба, която не му носеше непосредствена облага.
Съвещанието на побратимите се проточи цял един ден и е много жалко наистина, че и думица не са споменал в Мисловника за разискванията си, които днес с голямо удоволствие бих прочел. Но тъй или инак, резултатите поне са ми известни.
На следната вечер побратимството направи на Кулондр някои нови предложения: би ли склонил например да отглежда в Горен заедно с трийсетте си свине и още толкова свине за Мепеш?
— Не — завъртя глава Кулондр. — Шейсет ще са ми вече твърде много. А колкото повече добитък гледаш, толкоз по-често мор го спохожда, пък и в Горен няма достатъчно място за толкова животни.
— Дадем ли ти земите в Бьоните срещу дял и половина от печалбата, ти, разбира се, ще трябва да ги обработваш, а това означава, че ще си приспадаме от твоя дял от реколтата за наем на браната, ралото и коня.
— Сполай на господарите, че и за туй са се сетили — отвърна Кулондр, — но с остатъка от плячката съм наумил да си купя и кон, и сечива всякакви.
— А ако се спогодим, ще ли ни отработваш дни за Мепеш като всички наши арендатори?
— Да, но само петдесет годишно.
— И защо само толкова?
— Когато станах хугенот — поясни войникът, — отказах се от петдесет празнични дни в годината, сиреч от онези, в които се честват светците. И дам ли ви и петдесет отгоре, ще ми станат сто. Ще ме прощавате, но туй е множко, а за Горен ми трябва време!
Совтер свъси вежди.
— Да не би да се разкайваш, че си станал хугенот?
— Никак дори! — възрази Кулондр с вид почтителен, но все тъй мрачен и без да откъсва очи от огнището.
След като той излезе, Совтер с глух, беззвучен глас настоя Кулондр начаса да бъде прогонен от Мепеш заради нечуваната си дързост.