Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Седях на носа и когато и тримата вдигнаха очи към мен, разбрах по лицата им, че настроението на всички е силно понижено.
— Ще сляза сам — съобщих аз и тримата се размърдаха облекчено.
— И аз ще дойда с теб — без особен ентусиазъм предложи услугите си Шери.
— По-късно можеш да дойдеш — съгласих се аз, — но първо искам да проверя дали има акули и да прибера нещата, които загубихме вчера.
Спуснах се предпазливо, след като престоях под лодката цели пет минути, оглеждайки внимателно дълбочината в очакване да зърна някоя от злокобните мрачни сенки, а после се гмурнах безшумно.
В по-дълбоките пластове бе студено и тайнствено, но открих, че нощният прилив бе очистил дълбочината и отнесъл в открито море всичкия кървав леш, която бе привлякла глутницата акули предишния ден.
Нямаше и помен от труповете на огромните бели акули и единствените риби, които видях, бяха многочислените пасажи от лъскавите обитателки на корала. Забелязах, че на дъното нещо проблесна като сребро, и когато се спуснах към него, видях, че там лежи харпунът, който бях захвърлил, докато бързах към лодката. Открих празните водолазни апарати и повредения клапан за дишане там, където бяхме ги оставили в амбразурата.
Когато се изкачих с товара си на повърхността и съобщих на хората от екипажа ми, че в дълбокото всичко е спокойно, те за първи път през този ден се усмихнаха.
— Добре — реших да се възползвам от повишеното им настроение, — днес ще си проправим път към трюма.
— През корпуса ли искаш да минеш? — попита Чъби.
— Мислех си да направим отвор в корпуса, Чъби, но реших, че ще ни трябват два големи взрива, за да го пробием. По-добре да проникнем през помещенията за пътниците и да направим отвора в преградата на трюма — докато им обяснявах, начертах върху плочката откъде искам да влезем. — Товарът сигурно се е преместил и се е изсипал безразборно точно зад тази преграда, а щом направим отвор в нея, можем да го измъкнем парче по парче към коридора между каютите.
— Доста ще трябва да го влачим до амбразурата — обади се Чъби, повдигайки шапката си и почесвайки замислено плешивото си теме.
— Ще откъртя парче от обшивката и ще го примъкна до стълбичката за палубата, а при амбразурата ще сложа още едно.
— Ще трябва доста работа — тъжно реши Чъби.
— Когато най-после се съгласиш с мен, ще почна да се безпокоя, че може би съм сбъркал нещо.
— Не казах, че си сбъркал — важно рече Чъби, — а просто казах, че трябва доста работа. Не можеш да накараш мис Шери да тегли и да влачи разни дъски, нали така?
— Не — съгласих се аз. — Ще ни трябва някой с яки мускули — добавих, потупвайки го по издутия и твърд като камък корем.
— Така си и мислех — тъжно промълви Чъби. — Да почвам ли да се стягам?
— Не — спрях го аз. — Шери може да слезе с мен сега, за да поставим зарядите — искаше ми се да си възвърне самочувствието, след като бе преживяла толкова ужаси предишния ден. — Ще пробием преградата на трюма и после си тръгваме. Няма да правим нищо непосредствено след взрива. Ще слезем отново, когато отливът изчисти дъното от умрелите риби. Не ми се иска да гледаме втората част на вчерашното представление.
Пропълзяхме през амбразурата и тръгнахме по оставеното при първото ни посещение найлоново въже, промъкнахме се край стълбичката, водеща нагоре към пътническите кабини, и накрая поехме през мрачния коридор към отвесната преграда на предния трюм.
Шери ми осветяваше с фенерчето, а аз започнах да правя дупка в преградата с бургията и отвертката, които бях взел от лодката. Задачата ми бе доста трудна, тъй като под краката ми нямаше здрава опора, но успях да пробия доста лесно дупка от инч и половина. Горният слой на дървото беше изгнил и бе станал мек като корк, но след него стигнах до дъбова греда, която беше твърда като желязо, и трябваше да се откажа. За да я пробия, щеше да ми трябва цяла седмица.
След като не можех да поставя взрива в предварително издълбани дупки, налагаше ми се да използвам по-мощен заряд, отколкото ми се искаше, и да разчитам на ограниченото пространство в тесния като тунел коридор, което щеше да усили мощта на взрива и да събори навътре преградата. Взех шест половинки от шашките гелигнит, поставих ги в ъглите и по средата на преградата и ги закрепих здраво с болтовете, които заковах в дървото с обикновен чук.
Трябваше ни почти половин час, за да поставим взрива, а после с истинско облекчение напуснахме потискащо тесните помещения на старовремския кораб и се отправихме нагоре през бистрата чиста вода, отпускайки след нас изолираните жици.
Докато се събличахме, Чъби взриви бомбите. Силата на взрива бе омекотена от корпуса на потъналия кораб, така че почти не го усетихме на повърхността.