Червена страна

Джег, с нахлупена над очите шапка, повтаря ли, повтаря: „Да попуша, дай да попуша, а?“. Дод, невярващ на очите си, че го е пронизала със стрела. И онзи банкер също, усмихнат и така учтив - „Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза“, - все едно беше достопочтена дама, дошла за заем, а не разбойница, която го убива за едното нищо. Също момичето, което обесиха вместо нея, чието име дори не знаеше. Висеше там, с табела, окачена на извитата шия, и изцъклени очи, които сякаш казваха „защо аз, а не ти?“. Толкова време оттогава, а Шай все още не знаеше отговора.

През тези точещи се мудно часове главата й се пълнеше със съмнения като пробита лодка с блатна вода. Потъваше, потъваше въпреки отчаяните си опити да се спаси. В мислите й Лам вече беше мъртъв, а Роу и Пит гниеха някъде в пустошта. Чувстваше се като долен предател, че го мисли още преди да се е случило, но загнезди ли ти се мисъл в главата, как я вадиш оттам?

Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят. Единствен факт насред вероятности, шансове, залози и възможности. Лийф, синовете на Бъкхорм и кой знае колко духове в равнината. Мъже в сбивания и побо-ища в Крийз, хора, обесени с мижави доказателства, хора, покосени от треска или погубени в глупави идиотски злополуки, като онзи коняр вчера, ритнат в главата от коня на брат си, или обущаря, когото намериха удавен в канавката. Смъртта крачи сред хората и рано или късно ще почука на всяка врата.

Чу се тропот на копита и Шай изпъна шия да огледа улицата. Видя проблясъци на факли, хора, отдръпващи се по верандите, за да се предпазят от пръските кал, вдигнати от дузина ездачи. Обърна се и погледна към Лам - увит в одеялото си, нашарено от сенки по гънките. Успя да зърне едното му ухо, това с липсващото парче от него. И чу дишането му, бавно и тихо.

- Буден ли си?

Той пое дълбоко дъх:

- Сега съм.

Ездачите привързваха конете си пред „Храма на зара“ и подскачащата светлина от факлите освети обрулените им от ветрове и побоища лица. Никакви Роу и Пит, нито пък Кантлис.

- Още главорези пристигат при Кмета.

- Главорези да искаш наоколо - изграчи Лам. - Не ти трябва четец на руни да се досетиш, че ще се лее кръв.

Чу се още конски тропот надолу по улицата, откъслечен смях, женски вик и след това отново стана тихо. От амфитеатъра се понесе тихо тупкане на чукове - постоянното напомняне за предстоящия голям спектакъл.

- И какво, ако Кантлис въобще не се появи? - попита Шай. - Как тогава ще намерим Роу и Пит?

Лам се надигна бавно, седна и зарови пръсти в посивялата си коса:

- Просто продължаваме да търсим.

- Ами ако... - При все всичкото това време, прекарано в мисли, не бе посмяла да прекрачи границата и да го каже на глас. Досега. - Ами ако са мъртви?

- Продължаваме да търсим, докато не сме сигурни.

- А какво, ако са умрели някъде из равнината и ние така и не разберем какво е станало с тях? С всеки следващ месец става все по-малко вероятно да разберем, нали така? И по-вероятно да не ги открием. - Гласът й започна да се извисява, но тя не успя да го укроти и той продължи да се извива нагоре, все по-писклив и по-див. - Сега може да са навсякъде, нали така, без значение живи или мъртви? Как се намират две деца в тая дива пустош? Кога е време да спрем да търсим, това ми е мисълта? Кога можем да спрем?