Червеношийката

Хари заби поглед в чашата с кафе. Хрумна му, че в някои квартали на Осло е ужасно тихо.

— Целта ми не е да разнищвам вашата история, госпожо Юл. Помните ли от фронта норвежки войник на име Гюдбран Юхансен?

Сигне Юл подскочи и Хари разбра, че е попаднал на следа.

— Мъжът ви не сподели ли с вас?

— Евен никога не споделя с мен.

— Ясно. Опитвам се да разуча кои норвежки фронтоваци са били в Зенхайм, преди да ги изпратят на фронта.

— Зенхайм — тихо повтори тя, сякаш на себе си. — Даниел беше там.

— Да, Знам, че сте били сгодени с Даниел Гюдесон. Научих от Синдре Фауке.

— Кой е Синдре Фауке?

— Бивш фронтовак и човек от съпротивата, познат на съпруга ви. Фауке ми подсказа да поговоря с вас за Гюдбран Юхансен. Самият Фауке е дезертирал, затова не знае какво е станало после с Гюдбран. Но друг норвежки фронтовак, Едвард Мускен, ми разказа за взривената в окопа ръчна граната. Мускен не е разбрал какво се е случило по-късно, но ако Юхансен е оцелял, най-вероятно е попаднал в полевия лазарет.

Сигне Юл премляска с уста, Бюре се приближи към нея с тежки стъпки и тя зарови ръка в дебелата му сплъстена козина.

— Да, помня Гюдбран Юхансен — въздъхна тя. — Понякога Даниел ми пишеше за него — и в писмата от Зенхайм, и в бележките, които получавах от него в полевия лазарет. Двамата бяха много различни. Гюдбран Юхансен постепенно се превърна в нещо като малък брат на Даниел — усмихна се тя. — Мнозина искаха да са като по-малки братя на Даниел.

— Знаете ли какво се случи с Гюдбран?

— Той попадна в нашия лазарет, както отбелязахте. По онова време секторът вече преминаваше в руски ръце, беше започнало повсеместно отстъпление, всички пътища бяха блокирани. На фронта не получавахме никакви лекарства. Юхансен бе тежко ранен — парче от граната бе заседнало в бедрото му над коляното. Кракът му започна да гангренясва и имаше опасност да го ампутираме. Вместо да чакаме лекарства, които нямаше да пристигнат, го изпратихме с тълпата на запад. Последно от него видях брадясало лице между завивките в един камион. Колелата бяха затънали до половина в пролетната кал и чак след повече от час взеха първия завой — тогава ги изгубихме от поглед.

Кучето, отпуснало главата си в скута й, я гледаше с печални очи.

— И това бе последното, което видяхте и чухте от него?

Тя бавно поднесе порцелановата чаша до устните си, отпи малка глътка кафе и я остави на масата. Ръката й не трепереше силно, но все пак трепереше.

— Няколко месеца по-късно получих картичка от него: Пишеше, че у него са останали някои вещи на Даниел, например руска фуражка, своеобразен военен трофей. Звучеше ми малко объркан, но това не е необичайно за наскоро пострадали от войната.