Къпиново вино

— Наистина си полудял — каза тя със сподавен глас. — Да захвърлиш всичко — и за какво? Заради жеста? Това не си ти, Джей. Аз те познавам. Ще съжаляваш.

Джей я гледаше търпеливо, леко усмихнат.

— Не вярвам, че ще се задържиш тук повече от година — въпреки високомерния тон гласът й трепереше. — Какво ще правиш? Ще поддържаш ферма? Вече нямаш пари. Похарчи всичко за тази къща. Какво ще правиш, когато парите свършат?

— Не знам — тонът му беше весел, безгрижен. — Пука ли ти?

— Не!

Той сви рамене.

— Най-добре иди при своя екип и им кажи, че ще снимате някъде другаде — каза Джей спокойно. — Тук няма нищо за вас. По-добре опитайте в Льо Пино, на отсрещния бряг на реката. Сигурен съм, че ще намерите нещо по-свежо и забавно.

Тя го гледаше смаяна. За миг й се стори, че долавя някакъв мирис, странен силен аромат на захар, ябълки, сладко от къпини и дим. Ароматът будеше носталгия и за секунда като че ли почти разбра защо Джей така обичаше това място с малките лозя, ябълковите дървета, козите и тресавищата. За миг се почувства отново малко момиче, седнало с баба си в кухнята да прави сладкиши, докато вятърът от брега кара телефонните жици да пеят. Стори й се, че ароматът е част от него, полепнал по дрехите му като стар дим, и когато го погледна за миг, той изглеждаше някак озарен, облян от светлина откъм гърба, а от косата и дрехите му излизат бляскави нишки. После уханието отлетя, светлината помръкна и остана единствено спареният въздух на непроветрената стая и останките от вино на масата пред тях. Кери сви рамене.

— Ти губиш — каза намусено. — Прави каквото искаш.

Той кимна.

— А поредицата?

— Може наистина да отида до Льо Пино — отвърна тя. — Жорж Клермон казва, че там са снимали адаптация на „Клошмерл“. Може да се получи приличен филм.

Джей се усмихна.

— Късмет, Кери.

Когато тя си отиде, Джей се изми и облече чиста тениска и дънки. За миг се замисли какво да прави по-нататък. Дори сега нямаше сигурни неща. В живота щастливият завършек не винаги е сигурен. Къщата около нас беше напълно тиха. Енергичното бръмчене, изпълнило въздуха и просмукало се в стените, беше изчезнало. Нямаше призрачен аромат на захар и дим. Дори в избата беше тихо. Бутилките вино — ново вино, „Сотерн“ и „Сент Емилион“ и дузината бутилки младо „Анжу“ — стояха неподвижно и мълчаха. Чакаха.