Къпиново вино

Гласът на Джо — ако това наистина беше неговият глас — сега бе навсякъде: във въздуха, в ярката светлина на догарящото огнище, в блясъка на косата й, разпиляна по възглавницата.

— Къде беше, когато те учех на всички ония неща на Поуг Хил? Нищо ли не научи?

— Научих, разбира се — Джей разтърси глава озадачен. — Но без Джо тези неща вече не действат. Както последния път на Поуг Хил…

От стените се разнесе смях. Въздухът се изпълни с него. От въглищата сякаш се надигаше призрачен аромат на ябълки и дим. Нощта искреше.

— Ако често пъхаш ръка в гнездото на оси, те ще те ужилят — казваше гласът на Джо. — И магията няма да ги спре. Дори магията не върви срещу природата. Понякога трябва да помогнеш на магията, момче. Да й дадеш нещо, което да използва. Възможност да работи сама. Трябва да създадеш подходящите условия, за да може магията да подейства.

— Но аз носех талисмана. Вярвах…

— Не ти е трябвал никакъв талисман — отвърна гласът. — Можел си да си помогнеш и сам. Можел си да отвърнеш, нали? Но не. Ти само си бягал. На това вяра ли му викаш? На мен ми прилича на пълна измишльотина. Тъй че недей да ми ги приказваш тия работи за вярата.

Джей се замисли за миг.

— Вече имаш каквото ти трябва — весело продължи гласът. — То е вътре в теб, момче, винаги е било там. Не ти трябва домашното вино на някакъв стар глупак, за да свърши работата вместо теб. Можеш да направиш всичко сам.

— Но аз не мога…

— Няма такава дума, момче — отвърна гласът. — Няма такава дума.

После гласовете си отидоха и изведнъж главата му зазвъня не от опиянение, а от внезапно проясняване. Той знаеше какво да прави.

Шест часа, каза си. Нямаше време за губене.

Никой не го видя да излиза от къщата. Никой не го наблюдаваше. Но дори да не беше така, никой не би поставил под въпрос присъствието му, никой не би го намерил за странно. Дълбоката кошница с билки, която носеше със себе си, изглеждаше съвсем обикновена. Растенията, с които бе пълна, можеха да бъдат подарък за някого, за нечия градина. Дори фактът, че мърмореше нещо под носа си, нещо, което приличаше малко на латински, не би изненадало никого. В края на краищата той беше англичанин, следователно — малко луд. Малко смахнат е този мосю Джей!

Откри, че много добре помни ритуала за запечатване на територията, който изпълняваха с Джо. Нямаше време да приготвя ароматни масла, нито да прави нови торбички, но надали това имаше значение сега. Дори той чувстваше присъствието на „Специалитетите“ наоколо, чуваше шепота им, приглушеното им панаирджийско кикотене. Внимателно извади филизите от разсадника, толкова, колкото можеше да коси, взе градинарската лопатка и малка вила. Започна да ги засажда на равни интервали край пътя. Посади няколко и край пътя за Тулуза, още два до табелата и още два на пътя към Ле Маро. Мъглата, особената мъгла на Ланскене, която се вдига от тресавището и се изкачва по лозята, се плъзгаше нагоре като малко корабче в морето, озарено от изгряващото слънце. Джей Макинтош бързаше да направи обиколката си, като стъпваше припряно, почти тичаше, за да спази крайния срок, като засаждаше tuberosa rosifea навсякъде по пътя, където имаше клони, знаци, табели. Той обръщаше пътните табели или ги покриваше със зеленина, в случай, че не успееше да ги изтръгне от земята. Свали табелата с приветствието на Жорж и Люсиен. Когато свърши, не беше останала и една табела, и един пътен знак, който да показва посоката към Ланскене су Тан. Бяха му необходими почти четири часа, за да извърши пълната обиколка на селото, като не пропусна да направи завой към пътя за Тулуза и след това да се върне през Ле Маро. Накрая беше капнал от умора. Болеше го глава, краката му трепереха. Но беше приключил. Работата беше свършена.