Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Сега ще трябва да останеш тук — казала Мирей победоносно. — Няма да те оставя да ми отнемеш Роза. Иначе ще кажа на полицията, че ти си убила човека от Марсилия, че синът ми ми е казал това преди да умре, че се е самоубил, защото не е понасял повече тежестта на мълчанието.
— Беше много убедителна — каза Мари с лека горчивина. — Даде ясно да се разбере, че мълчи за доброто на Роза, че ще запази тайната в семейството.
След това започнала кампанията за противопоставянето на Мари на останалите хора от селото. Не било трудно; през последната година тя почти не говорела с никого и през повечето време стояла затворена във фермата. Мирей показала цялото си скрито презрение. Започнала да разпространява слухове из селото, разкрасени със загадъчни намеци. Тони бил обичан от хората в Ланскене. Мари била само чужд човек от града. Скоро започнали репресиите.
— О, нищо сериозно — каза тя. — Хвърляха фойерверки под прозорците ми. Пишеха ми писма. Тормозеха ме. От Патрис бях виждала и по-страшни неща.
Но скоро станало ясно, че кампанията на Мирей има за цел нещо повече от злобно отмъщение.
— Тя искаше Роза — обясни Мари. — Мислеше си, че ако ме прогони от Ланскене, може би ще успее да задържи Роза при себе си. Разбирате ли, не можех да й отнема Роза. Заради онова, което знаеше. А ако ме арестуваха за убийството на Патрис, и без това щеше да вземе Роза, тъй като е единствената й близка роднина.
И затова тя започнала да държи хората на разстояние от себе си. Всички до един. Затворила се във фермата и съзнателно се изолирала от всички в селото. Изолирала и Роза, като се възползвала от временната й глухота, за да заблуди Мирей. Потопила колата на Патрис в тресавището, като я оставила да потъне дълбоко в тръстиките и застоялата вода. Знаела, че това я компрометира още повече. Но трябвало да я държи някъде наблизо. На своя земя. Оставал трупът.
— Отначало го търсех — каза ми тя. — Претърсих постройките. Под пода. Методично. Но беше безсмислено. Цялата земя до тресавището беше част от имота. Не можех да претърся всеки метър.
А и наблизо била фермата на стария Емил. Тони би могъл да скрие трупа там. Всъщност Мирей вече намеквала за това със своя кисел, злорад поглед, доволна от властта и силата си. Затова Мари държала да купи тази ферма.
Джей се мъчеше да си представи какво е чувствала, когато го е виждала да ходи из къщата, да копае градината, да се разхожда сред дърветата. Как всеки ден се е питала дали днес няма да…
Той импулсивно взе ръката й в своята. Беше студена. Чувстваше как пръстите й треперят леко, едва доловимо. Възхищението към нея го главозамайваше. Възхищение от смелостта й.
— Затова не искате никой да работи на земята ви — каза Джей. — Затова не сте отстъпили земята около тресавището за строежа на новия супермаркет. Затова трябва да останете тук.
Мари кимна.
— Не исках някой да намери онова, което Тони е скрил — каза. — След толкова години никой няма да повярва, че не съм убила Патрис. А и Мирей не би ме защитила. Никога не би признала, че скъпият й Тони… — тя пое дълбоко дъх. — Е, сега вече знаете — добави с известно усилие. — Сега има още някой, който знае.
Мари ухаеше на мащерка и дъжд. Косата й беше като водопад от цветя. Джей си представи как й разказва за случилото се днес, как светлината в зелените й очи угасва, как лицето й се изопва, става каменно, непроницаемо.
Друг може би щеше да го направи. Някой друг, също толкова смел, също толкова откровен, колкото беше и тя. Но вместо това Джей я притегли към себе си, почувства допира на косата й до лицето си, устните й върху своите, припряната нежност на ръцете й и дъха й върху бузата си. Целувката й имаше същия вкус, какъвто си бе представял: на малини, пушек и рози. Те се любиха на неоправеното легло на Джо, а козлето надничаше любопитно през полузатворените капаци и меката златиста светлина подскачаше по синкавите стени.
Засега това беше достатъчно.
62
Скоро. Скоро. Сега „Специалитетите“ се бяха просмукали навсякъде — във въздуха, в земята, във влюбените; той лежеше в леглото си и гледаше в тавана; тя спеше, заровила лице във възглавницата като дете, и червената й коса се открояваше ярко като фар на фона на белите чаршафи. Аз усещах присъствието им по-силно отвсякога, чувах неспокойните им гласове, които мамеха, галеха. Скоро, нашепваха те. Трябва да стане скоро. Трябва да стане сега.