Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Камерата проследи погледа на Харис към момчетата.
— Това е тяхното бъдеще. Не ги лишавайте от личната им връзка с вярата.
Камерата се върна към Харис, който се спусна към децата си и започна да ги плиска с вода; те се обърнаха и също започнаха да го пръскат.
Екранът бавно потъмня, прозвучаха последните думи:
— Алиансът на вярата. Нашият мост към третото хилядолетие.
Лампите отново светнаха.
Грималди още беше при прозореца.
— Казах ви, че трудно смилаемото и блудкавото се продават — каза той и пристъпи към стола си. — Въпросът е само в опаковката.
Харис го погледна и едва сега разбра колко е умен. Цялата сутрин беше само прелюдия към този момент, безсмислените приказки бяха запазени за обяда и за първата промоция. Всичко бе предвидено така, че да може този момент да постигне пълния ефект — и Харис разбра защо Грималди е толкова прочут.
— Да, мога да разбера това — отвърна той.
— Е, това по-свързано ли е с темата, полковник Харис?
— Наричайте ме Найдж. — Той се усмихна. — Да.
Привечер всичко себе успокоило. Бяха отнесли тялото в една малка къщурка в края на селото, дома на местния ходжа. Там щеше да бъде измито, почистено и приготвено за погребението, според мюсюлманския обичай, последните ритуали на Пиърс щяха да бъдат измити заедно с останалите светски неща. Успяха да заангажират вниманието на Иво с друго по време на мрачната процесия до къщата на ходжата, но другите деца от селото не бяха толкова щастливи — те бяха основни участници в древния ритуал. Пиърс не попита защо е така — Мендравич сигурно нямаше да може да му обясни. По време на вечерята ръководителят на неуспялото нападение продължи да не обръща внимание на Пиърс, несъмнено го обвиняваше за сутрешната бъркотия. Католически свещеник. Католическа църква. За него това беше едно и също. Въпреки това успя да покаже изключителна топлота към Иво и Петра — правеше всичко възможно, за да поддържа разговора на масата, сякаш трагедията от деня бе оставена за друго време. Пиърс седеше мълчаливо.
Бързо му стана ясно колко умно момче е Иво. Беше възпитан и не се колебаеше да защитава своята гледна точка, но не обичаше да се отнасят с него като с дете. Имаше нещо от напереността на Петра в начина, по който водеше спора.
— Това не е вярно, мамо — каза той. — Защо да се грижим за сърбите, след като те не мислят за нас?
Следата от папагалско повторение си личеше — кратки фрази, които бе чул от Салко или от майка си — малко поизкривени, но винаги пускани в подходящия момент. Не беше важно толкова какво казваше, а как го казваше, и това позволяваше умът му да блесне. Дори когато Петра бе принудена да се защитава, Пиърс усещаше удоволствието й от малките закачки на Иво.
— Добре, може би именно затова трябва да се тревожим за тях дори повече — отвърна тя.
Той правеше топчета от хляб.
— Не, защото Салко каза, че те точно това искат. Би трябвало да им дадем това, което искат, но не можем.
— Както например? — попита тя. Всички на масата наблюдаваха момчето. То лапна поредното топче и каза:
— Като например да им покажем, че сме уплашени. А ние не сме. — Още едно топче.
— И никога няма да им покажем — потвърди ръководителят на акцията с усмивка. — Дори ако сме малко поуплашени.
Иво го погледна, поколеба се, после кимна — много откровен и ясен жест за едно момче. После се върна към заниманието си с хляба.
— Винаги ли е така? — попита мъжът. Усмивката му беше станала още по-широка.
— Не — отвърна Петра. — Понякога е наистина много сериозен.
Цялата маса избухна в смях. Иво разбра, че всички го гледат, и внезапно се притесни. Петра го прегърна и го целуна по косата.
— Смеят се, защото всички също като мен мислят, че си чудесен, Ивчо. Сигурно е много тежко, когато всеки мисли, че си толкова прекрасен.
Това само влоши нещата. Но все пак Иво може би се радваше повече на вниманието, отколкото показваше. Пиърс се подсмихва. Малък шоумен. Всъщност защо не? Нали в крайна сметка беше син на Петра.
Не беше много учуден, когато след час Иво се появи на прага на стаята му, не по-малко дързък, отколкото когато бяха на масата.
— Здравей.
Пиърс вдигна очи. След вечерята беше се изтегнал в леглото с Рибаденейра, пасажите от пет реда все така не му помагаха да дешифрира това, което бе започнал. Но все пак намираше известни връзки между тях и вече започваше да се очертава някаква картина. И изведнъж прозвуча детският глас.
— Здрасти — отвърна той и остави листовете и книгата на възглавницата. Иво остана на вратата: смелостта му стигаше само дотам. — Можеш да влезеш, не хапя.