Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
— Азирафел? Ти ли си? Каква хубава рокля — рече неуверено Кроули. Не се чувстваше особено добре. През последните петдесет километра от пътя се напъваше да си представя, че един тон горящи железа, гума и кожа всъщност е напълно функциониращ автомобил, а бентлито оказваше яростна съпротива. Трудното беше да поддържаш цялото това нещо в движение, след като универсалните за всички сезони гуми изгоряха. Останките от колата изведнъж се стовариха върху измъчените джанти веднага щом престана да си представя, че има гуми.
Той потупа по металната повърхност, толкова нажежена, че яйца да пържиш на нея.
— Такова нещо никоя от ония модерните коли нямаше да издържи — рече той нежно.
Вторачиха се в него.
Разнесе се кратко електронно „щрак“.
Портата се вдигаше. Обшивката на електромотора нададе механичен стон, а после се предаде пред лицето на неустоимата сила, която движеше бариерата.
— Хей! — викна сержант Дайзенбъргър. — Кой от вас го направи, дебили такива?
Фст. Фст. Фст. Фст. И малко кутре, чиито лапи се виждаха като размазано петно.
Те се вторачиха в четирите яростно натиснали педалите фигури, които минаха под бариерата и потънаха в лагера.
Сержантът се поосвести.
— Хей — рече той, но този път много по-немощно, — някое от тия деца нямаше ли в кошницата отпред извънземно с лице като дружелюбно настроено лайно?
— Според мен не — отвърна Кроули.
— Значи — продължи сержант Дайзенбъргър — наистина ще си имат неприятности. — Той вдигна пушка. Стига вече се е подпичквал; не спираше да мисли за сапуна. — Както и вие — додаде той.
— Придуприждавам тъ… — подзе Шадуел.
— Това твърде много се проточи — обади се Азирафел. — Я вземи ти се оправи, Кроули, приятелю мой свиден.
— Хммм? — рече Кроули.
— Нали аз съм добричкият — обясни Азирафел. — Не можеш да очакваш от мен да… ох, мамка му. Опитваш се да направиш каквото трябва и докъде те докарва това? — и щракна с пръсти.
Нещо рече „пук!“ като старомодна фотосветкавица и сержант Томас А. Дайзенбъргър изчезна.
— Ъ-ъ… — обади се Азирафел.
— Видяхте ли? — възкликна Шадуел, който не беше съвсем схванал цаката на раздвоената личност на мадам Трейси. — Нищо работа. Дръжте са за мени и всичко шъй наред.
— Браво — рече Кроули. — Не съм и подозирал, че това го има в тебе.
— Не — отвърна Азирафел. — Всъщност и аз не го подозирах. Силно се надявам, че не съм го изпратил на някое ужасно място.
— По-добре ще е веднага да почваш да свикваш — посъветва го Кроули. — Ти просто ги изпращаш. Най-добре е да не се тревожиш къде отиват. — Изглеждаше очарован. — Няма ли да ме представиш на новото си тяло?
— А? Да. Да, разбира се. Мадам Трейси, това е Кроули. Кроули, мадам Трейси. Ах, очарована съм.
— Давайте да влизаме вътре — подкани ги Кроули. Погледна тъжно останките на бентлито, а после изведнъж лицето му просветна. Един джип настъпваше право към портала и като че беше претъпкан с хора, които се гласяха да крещят въпроси и да стрелят с пушки, без много да ги засяга точно в каква последователност.
Той живна. Това вече по влизаше в, както бихте могли да го наречете, неговата компетенция.
Извади ръце от джобовете, вдигна ги като същински Брус Лий, а после се усмихна като същински Лий ван Клийф.
— Оп-па — възкликна той, — ето го и транспорта.
Паркираха колелата си пред едно от ниските здания. Уенслидейл грижливо заключи своето. Такъв си беше. — Та как точно изглеждат тия хора? — попита Пепър.
— Всякак може да изглеждат — отвърна неуверено Адам.
— Те са възрастни, нали?
— Да — потвърди Адам. — Предполагам, чак толкова възрастни досега не си виждала.
— Да се бориш с възрастни, си е вятър работа — заяви Уенслидейл. — Все ще си навлечеш беля.
— Няма нужда да се бориш с тях — отвърна Адам. — Просто ще правите каквото ви казвам.
Ония огледаха нещата, които държаха в ръце. Като за оръдия за оправяне на света не изглеждаше да вършеха невероятна работа.
— Ама как ще ги намерим? — обади се колебливо Брайън. — Спомням си, като идвахме в Деня при отворени врати, ми то са само стаи и такива работи. Сума ти стаи и лампички, дето светкат.
Адам се загледа замислено в постройките. Алармите продължаваха да извисяват глас.
— Ами — рече той — на мене ми се струва…
— Хей, дечица, ама вие какво правите тука? Не беше стопроцентово заплашителен глас, но тетивата му беше почти изцяло обтегната и принадлежеше на офицер, прекарал десет минути в опити да проумее един безумен свят, в който алармите вият и вратите не се отварят. Зад него бяха застанали двама също толкова изтормозени войници, които се чувстваха малко нещо като в небрано лозе, що се отнася до това какво да правят с четирима дребни, очевидно принадлежащи към бялата раса подрастващи, единият като че девойка.