Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
— Не се притеснявайте за нас — рече безгрижно Адам. — Ние само си разглеждаме.
— Ама вижте как… — подхвана лейтенантът.
— Заспи — заповяда Адам. — Просто заспи. Всички войници тук — заспивайте. И няма да ви стане нищо. Просто заспивайте веднага.
Лейтенантът се вторачи в него, като се опитваше да фокусира погледа си. После се килна напред.
— А стига бе — възкликна Пепър, щом и другите двама се строполиха. — Как го направи?
— Ами — подзе предпазливо Адам — нали се сещаш онова за хипнозата, дето го пише в „101 неща за всички момчета“, дето така и не можахме да го постигнем?
— Да?
— Е, ами и това е нещо такова, само че вече разбрах как се прави. — Той отново се обърна към свързочната сграда.
Стегна се — тялото му премина от обичайната си удобна прегърбена стойка към толкова изправена, че господин Тайлър би се гордял.
— Така — рече той. Позамисли се. А после рече:
— Елате и вижте.
Ако махнете света и оставите само електричеството, той ще прилича на най-изящния филигран, правен някога — топка от блещукащо сребро, тук-там искрящото копие на спътников лъч. Дори и тъмните зони ще сияят от радарните и комерсиалните радиовълни. Като нервната система на огромен звяр.
Тук-там градовете образуват възли в мрежата, но по-голямата част от електричеството си е, както излиза, чиста мускулатура, вършеща само грубата работа. Но от петдесетина години хората снабдяват електричеството и с мозък.
И сега той оживя — така, както и огънят е жив. Ключове се изключваха. Релета прегаряха. В сърцето на силициевите чипове, чиято микроскопична архитектура приличаше на картата на улиците в Лос Анжелис, се отваряха нови пътища, а на стотици километри далеч звънци звъняха в подземни стаи и мъже с ужас се взираха в изписаното на някои екрани. Тежки стоманени врати се затваряха плътно в тайни кухи планини и оставяха хората от другата страна да блъскат по тях и да се борят със стопилите се бушони. Парчета от пустинята и тундрата се плъзгаха встрани и пускаха свежия въздух в оборудваните с климатик гробници, а притъпени силуети тромаво заемаха позиция.
И докато течеше там, където не бива, електричеството се оттегляше от обичайните си русла. В градовете светофарите угасваха, след това — и уличните лампи, после — всички лампи. Вентилаторите забавяха въртене, изпърпорваха и спираха. Реотани избледняваха и помръкваха. Асансьори засядаха. Радиостанции се задавяха и успокояващата им музика заглъхваше.
Някой беше казал, че цивилизацията я отделяли от варварството двайсет и четири часа и две яденета.
Нощта бавно се стелеше над въртящата се Земя. Би трябвало да е пълна със светлинни боцкания. Но не беше.
Там, долу, имаше пет милиарда души. Онова, което скоро предстоеше да се случи, щеше да накара варварството да заприлича на пикник — горещ, гаден и накрая изоставен на мравките.
Смърт се изправи. Като че се ослушваше напрегнато. Всеки можеше да се досети за какво се ослушва.
— ТОЙ Е ТУК.
Останалите трима вдигнаха очи. Нещо в стойката им едва доловимо се промени. В мига преди Смърт да заговори, те, онова в тях, което не ходеше и не приказваше като човек, обвиваше целия свят. Сега се бяха завърнали.
Повече или по-малко.
В тях имаше нещо странно. Сякаш вместо в костюми не по мярка сега вече бяха облечени в тела не по мярка. Глад изглеждаше така, сякаш лекичко не е на станция, и затова
доминиращият досега сигнал — приятен, пробивен, преуспял бизнесмен — започваше да заглъхва под древното, ужасно пращене на първичната му същност. Кожата на Война лъщеше от пот. Кожата на Замърсяване просто си лъщеше.
— За всичко… сме се погрижили — обади се Война. Говореше с усилие. — Всичко… ще върви по реда си.
— Не са само ядрените взривове — поде Замърсяване. — А и химикалите. Хиляди галони вещества в… в малки резервоари навсякъде по света. Прекрасни течности… с по осемнайсет срички в имената. А и… добрите стари опори. Каквото щете си казвайте. Плутоният може да ви съсипва хиляди години, но Арсеникът е вечен.
— А после… зимата — додаде Глад. — Обичам зимата. Има нещо… чисто в зимата.
— Пилците… се връщат в кокошарника — промълви Война.
— Край с пилците — отсече Глад.
Само Смърт не се бе изменил. Някои неща са неизменни.
Четиримата напуснаха сградата. Биеше на очи, че Замърсяване, макар и все още да вървеше по земята, създаваше впечатлението, че се изпарява. д