Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Същото важеше и за водата. Винаги изпращахме хората в райони, където можеха да я открият. Преди да потеглят, те изучаваха карти, на които се виждаше къде могат да копаят и да открият вода; тя се просмукваше под пресъхналите корита на потоците. На някои места извираха малки изворчета, но трябваше да внимават с тях, защото някои бяха алкални.
След като се занимавахме известно време с това, осъзнахме, че ни трябват бронирани коли и не само поради вече споменатите причини, но и за да ги използваме като платформи за картечници 50-и калибър и оръдия на буксир. Изучаването на района ни убеди, че всеки враг с потенциал да ни причини загуби в пустинята щеше да се придвижва с бронирани коли — или за някои случаи с камили.
Трябваха ни бронирани коли, но нямаше пари. И тъй като не успяхме да накараме никой да ни даде нещо, взехме собствените си камиони, боядисахме ги в кафявия цвят на пустинята (за камуфлаж) и отрязахме горните им половини. Трябваше да направим това, за да можем бързо да слизаме от тях — а също и за да качим отгоре картечниците и да имаме 360 градуса панорама при движение. В пустинята трябва да гледаш във всички посоки — особено за защита срещу изненадваща атака на хеликоптери.
— Отрежете горните половини много внимателно — наредих на механиците ни. — Ако се наложи някой ден да върнем обратно някой от камионите, просто ще заварим отново горната част и никой няма да забележи.
Понякога отивахме в гробището за коли (ГЗК) и избирахме машини, които армията беше изхвърлила или продаваше. Откарвахме три-четири изпотрошени автомобила в място, което нашите механици и хората по поддръжката бяха организирали за целта в пустинята, и ги ремонтирахме сами. Разрязахме два или три автомобила на парчета и заварихме добрите, за да направим един свестен камион.
Мнозина ни смятаха за откачени, но това отново беше само прословутата изобретателност на специалните сили.
Усилията ни бяха възнаградени година по-късно, когато отидохме на учение с някои елитни арабски подразделения и се оказа, че ние се чувстваме в пустинята повече у дома си, отколкото те. Можехме да се ориентираме в пустинята. Можехме да живеем там. А те не можеха. Не знаеха как да живеят и да се сражават там. Фактически трябваше да им дадем вода. Това ни вдъхна голяма увереност.
След учението ги попитахме:
— Как се оправяте в пустинята, когато ни няма?
— О, просто викаме бедуините на помощ — отговориха те.
Нов живот
В края на 70-те години финансирането на специалните сили представляваше 0,1 на сто от целия бюджет за отбрана (сега то е 3,2 на сто) и дори това беше по-добро от предишния им дял от баницата. Обучението, тактическата мобилност и оптемпото37 страдаха; не се забелязваше активна модернизация.
Светът се променяше. Съпротивителните движения се разпространяваха и международният тероризъм беше във възход. Оперативни неуспехи като трагедията „Пустиня едно“ и провала на спасителната акция „Маягес“38 само подчертаваха очевидното: Америка губеше способността си да реагира на нетрадиционни заплахи и нещо трябваше да се предприеме по въпроса.
Всъщност това не беше очевидно за повечето хора във висшето военно командване, но неколцина от тях разбраха добре предупреждението. Един от тях беше генерал Едуард С. (Шай) Мейър, началник-щаб на сухопътните сили в началото на 80-те години. В статия, озаглавена „Предизвикателството на промяната“, в „Зелена книга на армията“ от 1980–1981 г., годишник, отразяващ мненията във висшето ръководство на армията, той писа:
Днес кумулативният ефект, към който се стремим за американската армия, е да се изградят бързо: гъвкави сили за глобално реагиране в НАТО или в други по-отдалечени места; сили, способни на продължителни операции при най-сурови условия на бойното поле; сили, еднакво ефективни при всички по-леки форми на конфликт.
Графика, която показваше евентуалния спектър на конфликти, демонстрираше защо те бяха особено важни. Защото „силно контролираните акции с нисък риск като дейностите в долния край на спектъра са най-вероятните бъдещи военни предизвикателства и затова се нуждаем от сили, изградени по най-мъдър начин, за да използват най-добре националните ни ресурси“.
И генерал Мейър премина към действия. Залагайки влиянието и престижа си, той въведе широкомащабни инициативи, които доведоха до следното:
1. Промени в командната структура на специалните операции, включващи всички армейски подразделения с подобни възможности — всички специални сили, рейнджъри, психологически операции, гражданските въпроси и авиационните подразделения за специални операции в армията.
37
Оперативно темпо — мярка за всички изисквания към някое военно подразделение, най-често броят дни в годината, през които подразделението действа далеч от своята база. — Бел.авт.
38
През 1975 г. камбоджанците плениха товарния кораб „Маягес“ и задържаха екипажа му като заложници. В отговор на това Съединените щати предприеха голяма спасителна операция, осъществявана от самолетоносач, морски пехотинци и военновъздушни сили за специални операции. Двеста морски пехотинци с хеликоптери атакуваха остров Кох Танг до камбоджанския бряг, където се намираха заложниците. Атаката беше неуспешна — в резултат на разузнавателни, комуникационни и командни провали — и се наложи морските пехотинци да бъдат изтеглени, след като загубиха петнайсет убити, трима изчезнали и повечето от хеликоптерите си. — Бел.авт.