Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Когато всичко приключи, анализът предложи следното:
Първо, специалните сили на армията не можеха да съществуват повече в нищото; трябваше да има отделен род войски специални сили (като пехота, бронирани войски или авиация) и възможност за войнишка кариера в тях. Това означаваше, че войниците и офицерите от специалните сили ще могат да направят кариера в самите специални сили; преди те трябваше да се местят в други военни части, ако искаха да напреднат в службата. Тази цел бе постигната през април 1987 г.; комендантът на центъра и школата за специални бойни действия стана първият командващ на новия род войски в пехотата.
— В този момент — отбелязва Джим Гест — ние преживяхме трансформацията от сила, държана на тъмно и под прикритие, в сила, която открито сяда на главната маса с всички останали големи клечки.
Второ, „зелените барети“ трябваше да се превърнат в главно командване, ръководено от генерал с три звезди (генерал-лейтенант). Това позволи на специалните сили да станат господари на собствената си съдба и да надзирават и изпълняват собствени програми за обучение и боеготовност. Когато командирът им с три звезди сядаше на масата с други командири с три и четири звезди, той имаше тежестта, която липсваше на командирите с една или две звезди. Специалните сили на армията се превърнаха в главно командване през 1989 година.
Трето, академичният център, училищата и базите за обучение бяха обновени, а подборът, оценката и обучението станаха по-професионални и взискателни.
И, четвърто, бе създаден план за осигуряване с екипировка, предназначен да обнови всички комуникации, оръжия, самолети и бази за обучение на специалните сили, за да могат да отговорят на изискванията към тяхната мисия.
Сега модерните сили за специални операции бяха готови за изпълнение на задачите си.
Създаване на професионалисти
Или почти готови. Както бе отбелязано и преди, един от проблемите на специалните сили беше този, че мнозина от поколението, преживяло Виетнам, или които постъпиха в силите след Виетнам не успяваха да достигнат високите професионални нива, очаквани от хора, съставящи сила, която се смята за елитна. Във Виетнам те действаха в края на командната верига без особен надзор. Други — набрани след мобилизацията в армията през 70-те години — не бяха най-добрата група хора. Някои от тях просто търсеха по-голяма свобода и забавления, които не можеха да намерят в традиционните подразделения, и така бяха попаднали в специалните сили. Междувременно по това време специалните сили не осигуряваха достатъчно утвърждаваща професионална ориентация на младите си офицери. Вследствие на това някои от тях усвояваха „външни“ възгледи просто защото атмосферата беше такава.
От друга страна, за тях бе трудно да получат повишение и това също не помагаше за изграждането на професионална гордост. Ако човек беше добър, той обикновено сменяше ключови постове в различни традиционни подразделения. Неговите постижения и потенциал бяха оценявани от значими хора и след време той биваше избиран за повишение и обучение в Лийвънуърт, а по-късно и във Военния колеж в Карлайл, Пенсилвания, или в някое от другите висши военни училища. Съветите за повишения и подбор бяха съставени изключително от офицери с традиционно военно обучение.
Но през 70-те и началото на 80-те години повечето офицери се озоваваха в задънена улица в специалните сили. Разпределящите назначения хора във Вашингтон се задоволяваха с изпращането им там и после „забравяха“ за тях. В много отношения назначението в специалните сили представляваше самоубийствена кариера и не беше чудно, че някои офицери си казваха: „По дяволите тази служба.“ Такива хора просто подсилваха разбирането, че специалните части не са „истинска“ армия.
Всичко това стигна кулминацията си малко след приемането на закона „Нън-Коен“, по време на службата на Джим Гест като комендант на центъра и школата за специални бойни действия. Генералът — командир на ТРАДОК, изпрати на Гест следното съобщение:
— Омръзна ми да се извинявам заради специалните сили — обяви направо той. — Писна ми от тяхната репутация. Омръзна ми да се занимавам с липсата им на професионализъм. Те в армията ли са или не? Ако не направиш нещо по въпроса, ще те уволня. Ще те изхвърля от армията.
Джим Гест разказва:
— И така това привлече вниманието ми. Тогава разбрах, че не можем да оставим нещата да вървят по стария начин, и започнахме да си казваме: „Хей, повече не можем да се мотаем извън системата на армията; трябва да започнем да правим нещата вътре в нея. Трябва да направим така, че да ни опознаят по-добре. Това преди всичко означава да убедим генералите, че сме професионалисти, способни да изпълняват специални мисии, а не просто банда главорези.“