Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Същевременно започнахме да пенсионираме войниците, които не искаха или не можеха да отговорят на новите стандарти. Някои предвиждаха бъдещето и решаваха, че не искат да служат в една по-структурирана сила.
След това повишихме стандартите. Трябваха ни по-умни хора и затова установихме високо ниво на коефициент на интелигентност (КИ). Ако човек искаше да постъпи в специалните сили, трябваше да притежава КИ най-малко 120.
Трябваше да променим и обучението.
В онези дни, когато някой кандидатстваше в специалните сили и беше избран да премине квалификационния курс, той получаваше постоянно назначение във Форт Браг. С други думи, ставаше наш. Ако отпаднеше на курса, трябваше да му се търси друга служба във Форт Браг. Това създаваше проблеми: при нас отпадналите бяха повече от издържалите курса и се налагаше да намираме места за всички тези хора в Браг. Второ, бяхме инвестирали много пари в тях. Трябваше да открием начин за намаляване на първоначалните инвестиции, като същевременно осигуряваме изкарването на курса от добрите. И накрая, доста хора ни използваха като трамплин за 82-ра въздушнопреносима дивизия или някое друго подразделение в Браг, така че те постъпваха доброволно в специалните сили и после веднага отпадаха от обучението, като някои го прекъсваха по своя воля, а други отпадаха някъде по средата. Това трябваше да се спре.
Ние убедихме генерал Вуоно, началник-щаб на сухопътните сили, да въведе нова програма за подбор и оценка, която щеше да предхожда квалификационния курс. Щяхме да набираме новите хора, след което те щяха да постъпват в специалните сили и да идват във Форт Браг (временно, а не постоянно), като преминават двуседмично обучение за подбор, което щеше да отдели мъжете, способни да оперират не само самостоятелно, но и в екип за изпълнението на някоя мисия.
— Идеята ни — както обяснихме на началник-щаба — е да не ги обучаваме в абсолютно нищо сериозно — абсолютно нищо. Искаме да ги съберем там и да ги накараме да се чувстват колкото е възможно по-неудобно, да ги поставим в колкото е възможно по-противоречиви ситуации и да ги подложим на толкова силен стрес, колкото могат да понесат. После ще поискаме от тях да направят избора си. Наистина ли желая да служа в специалните сили или не?
Предложеният от нас курс бе разработен от един от хората, подготвили курса за подбор на най-добрите ни екипи за специални мисии. Доброволците винаги се озоваваха в противоречиви ситуации. Никога не знаеха какво да очакват. Никога не знаеха какво ще им се случи. Смятаха, че получават почивка за храна и получаваха мисия две минути преди началото на обяда. „Бързо. Строй се тук“, което можеше да означава осем километра тежък поход с тежки раници.
Никога не им съобщавахме къде, защо или колко далеч отиваха. Никога не им казвахме: „Тръгвате оттук и ще пристигнете там.“ Само: „Тръгвате оттук и вървите в тази посока.“ И те вървяха, докато не срещнеха някой друг, който ги изпращаше по друга отсечка от маршрута.
Хора, които не могат да се справят с неясни ситуации, ще отпаднат, когато се озоват там сами и объркани, особено когато сме ги подложили на физическо натоварване.
Ние не ги тормозехме, както правят на някои места като Парашутната школа. Не се налагаше да го правим. Наистина някоя сутрин ги карахме да правят лицеви опори и подобни неща, но само за демонстрация, че „да, можем да ви причиним това, ако поискаме. Но няма да постъпим по този начин. Ще ви кажем какво искаме от вас и след това ще видим дали се опитвате да го постигнете.“
В края на курса имахме 48 километра поход — много точна проверка на тяхната издръжливост. Имаше хора, които се отказваха точно на този поход — както офицери, така и войници.
Някои хора направо късахме на изпитите. Част от тях можеха да преминат всички физически изпитания, но ние ги късахме поради психологически причини. Други бяха самотници и не можеха да понесат стреса от работата в екип.
Търсехме солидни мъже с характер и почтеност, с правилна мотивация — зрели мъже със здрав разум и вътрешна сила за изпълнение на всичко, което се изискваше при всякакви условия и обстоятелства, и които не трябваше да бъдат „галени“, за да бъдат в най-добрата си форма.
Този подход вършеше работа. Наистина започнахме да получаваме най-добрите хора. Освен това започнахме да им втълпяваме гордост поради факта, че са в специалните сили. Те плащаха цена за присъствието си в тях. Правеха истинска инвестиция и тя щеше да означава много за тях. В резултат успяхме да попълним редовете си с качествени хора, които скоро бяха оценени от армията, като получиха повишения по-бързо, отколкото колегите им от традиционните сили.