Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Операциите в югозападна Азия означават пустини, разбира се, но като следствие от хаоса след Виетнам никой в специалните сили не бе преминал пустинно обучение.
Джим Гест, тогава командир на 5-та група, разказва следната история:
— Пета група беше голяма. През 1982 г. имахме петдесет и четири А-отделения, но целият ни бюджет за обучение бе само 350 000 долара. Генерал-майор Джо Луц, командирът на центъра „Кенеди“, ми каза:
— Искам да обучиш групата си за война в пустинята.
— Да, сър — козирувах аз. — Ще направя това.
Но когато започнах да се запознавам с реалностите на пустинното обучение, осъзнах, че всъщност никой от специалните сили не се е обучавал в такива условия. Казах на генерал Луц, че ни трябва място в пустинята, където можем да започнем обучението на войниците.
— Не разполагаме с никакви пари за това — отговори той. — Но ти действай и го направи, а ние ще намерим отнякъде парите. — И действително намери.
Така започнахме обучението.
Изпратих един майор и двама капитани на запад и те намериха един пост до Форт Хуачуа, Аризона, близо до Томбстоун, където местната пустиня приличаше много на пустините в Близкия изток; това беше най-жестоката пустиня, която успяхме да открием. Разположихме там един обучаващ екип.
Същевременно заповядах да се извърши изследване върху пустинята. Бяха направени следните заключения: „Във Виетнам сраженията с врага обикновено се водеха от разстояние петдесет до триста метра. В пустинята това разстояние е най-малко хиляда и петстотин метра. За сраженията там са необходими по-мощни и по-точни оръжия.“
Други важни заключения: първо, трябва да се подготвиш психологически за действия в такава странна и враждебна среда. Второ, мобилността е задължителна. Трябва ти превозно средство. В пустинята не можеш да стигнеш много далеч пеш, за да оцелееш; грубият терен те изтощава. Трябва ти превоз за водата, екипировката и снаряжението за оцеляване. В повечето други оперативни райони ние носим всичко това в раници. Но не и в пустинята. Трето, трябва да можеш да се ориентираш по звездите, както корабите в морето. Трябва да знаеш и как да се маскираш в пустинята, как да изчисляваш разстоянията, как бързо да ремонтираш автомобилите и останалата жизненоважна екипировка (базата ти е много отдалечена).
После събрахме групата и аз им казах направо:
— Повечето от вас са ветерани от Виетнам, където — за нещастие — се бихме в джунглата. Сега отивате в пустинята, за да научите как да се сражавате там, защото не я познавате. Това означава, че ще трябва да се промени цялото мислене на групата.
Обучавахме ги седемдесет и шест дни и хората се научиха как да оцеляват и да се ориентират. Ориентирането е дяволски трудно. Или има мараня, която ти пречи да виждаш достатъчно далеч, за да се ориентираш, или ако е ясно, всичко ти се струва по-близо, отколкото е в действителност, и когато напуснеш поста, става наистина трудно. Свикнахме много трудно да се ориентираме в пустинята.
След четири седмици ориентация и общо обучение ние ги изпратихме в пустинята в А-отделения и им отнехме всичко — никаква храна, никаква вода — и те трябваше да оцеляват в продължение на две седмици. От самите тях зависеше дали ще живеят или ще умрат. (Разбира се, имахме преден пост, за да ги наблюдаваме.)
След като прекараха известно време в пустинята, някой дойде при мен и каза:
— Знаеш ли, хората там приличат на онези от филма „В търсене на огъня“ (в който пещерни хора обикалят из пустинята, опитвайки се да оцелеят).
Той беше прав; те наистина приличаха на тях. През деня слънцето печеше толкова силно, че те оставаха под навеса и когато трябваше да излязат, увиваха парцали около главите си като араби. Ловуваха и вървяха нощем със саморъчно направени копия, прашки и всичко останало, което успяваха да измайсторят. И ловяха всичко, което успееха да намерят — таралежи, птици, змии.
Войниците от специалните сили са много хитри. След завръщането си разказваха:
— Докато вървяхме из пустинята, непрекъснато виждахме тези малки дупки. Не спирахме да се питаме: „Какво, по дяволите, е това?“ И накрая загряхме, че са дупки на плъхове. Значи през нощта гърмящите змии щяха да излязат, за да ги ловят. А това означаваше, че ние можехме да хванем и двата вида животни. Не знам колко гърмящи змии убихме и изядохме, но направо опустошихме някои от тези места.