Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Както един войник го описа:
— Промъкнахме се в палатката, където те всички спяха, и чакахме под походните легла, откъдето можехме да протегнем ръка с червилото и да теглим една линия с него по шиите им. Но една жена сред тях ми създаде големи проблеми. Опитвах се да напипам главата й и не успявах. Тогава я чух да пищи: „Ееееее“. Останах неподвижен за известно време. Просто лежах под леглото й, докато отново заспа. Но по писъка вече знаех къде се намираше главата и не след дълго открих шията й.
(Между другото, ако всичко това беше истинско съветско проникване, загубата за корпуса щеше да бъде катастрофална в краткосрочна перспектива, но нямаше напълно да спре операциите на корпуса, а само щеше да ги прекрати за дванайсет до двайсет и четири часа, докато повредите бъдат отстранени.)
Когато дойде времето да докладваме за акцията си, генералът нареди:
— Искам членовете на екипа да дойдат и да докладват пред целия щаб на корпуса.
Малко след това ударният екип с обичайните си униформи докладваше пред голяма аудитория, когато се появи един подозрителен полковник (оказа се, че той отговаря за сигурността и контраразузнавателните операции).
— Какво правите? — попита той.
— Тук сме, за да докладваме на генерала.
— Какво докладвате на генерала?
— Докладваме му за проникването в тактическите полеви КП на VII корпус.
Полковникът пребледня, обърна се и бързо излезе. Фактически много скоро повечето щабни офицери на корпуса от полковник надолу бяха не по-малко ядосани — особено когато обяснихме подробно как бяхме проникнали навсякъде.
Това предизвика доста силна неприязън към нас.
Друг пример за случките, които истински ядосваха останалата армия, е един инцидент от 1978 г., когато трябваше да участваме в годишното учение ПОДСИГЕР (Подсилване на Германия). Всички командири трябваше да се явят предварително в V корпус, за да бъдат инструктирани за задачите си.
В края на инструктажа командирът се изправи и каза:
— Като командир на V корпус на Съединените щати няма да позволя на така наречените елитни части да провалят учението. Няма да им се разреши да изпълняват мисия, която лично не съм заповядал. — Той не искаше да ни остави да действаме — сиреч да открием негови или на учението недостатъци.
И така ние седяхме отзад в залата, докато големите шефове — командващият корпуса генерал, неговият щаб и участващите в ПОДСИГЕР съюзнически командири — седяха отпред върху подиум и гледаха как ни третират като черни овце. Това хич не ни хареса.
ПОДСИГЕР продължи по план и за нас, изглежда, нямаше работа; но всъщност се заехме с един от дивизионните щабове. „Преди края на учението ще унищожим щаба на дивизията“, обещахме си ние. След което подготвихме и изпратихме малък разузнавателен екип от едно А-отделение, за да проучи оперативния район.
Екипът, който беше облечен с цивилни дрехи и говореше добър немски, осъществи първоначалната подготовка, като изучи оперативния район и измисли индивидуални истории за прикритие в случай, че бъде спрян от германските власти или се сблъска с американски военни подразделения. За германците те бяха американци в отпуск, снабдени със съответните документи. За американците бяха местни германци и носеха местни документи, които приличаха на автентични.
Полевият дивизионен КП представляваше фокусът на операцията, като ни интересуваха най-много оперативният, свързочният и компютърният център.
След това ударният екип остана в изолация/подготовка за мисията в Бад Толц и планираше/тренираше в съответствие с получаваната информация от разузнавателния екип. Ударението падаше предимно върху придвижването с хеликоптер, скачане от хеликоптера с оперативната екипировка, придвижване до района на целта, свързване с разузнавателния екип, атакуване на дивизионния КП, напускане на района и изтегляне с хеликоптер от един изолиран район. И отново репетирахме със снайпери, прикриващи атаката и изтеглянето от района на целта.
Накрая генералът реши, че достатъчно ни е забавил в упражненията ни срещу него или някое от неговите подразделения. Затова осемнайсет часа преди края на учението той ни разреши да провеждаме операции.
По това време имаше бури над цяла Германия, но ние летяхме през тях с хеликоптера и ударните екипи, оставяйки екипите на около осем километра от щаба на дивизията. За нас това беше фасулска работа; промъкнахме се направо в КП и оперативния център. Фактически момчетата от специалните сили сваляха картите от стената и ги навиваха на рула, когато влезе помощник дивизионният командир. И ето го този генерал със зяпнала уста като риба на сухо и нашите три или четири момчета в маскировъчни униформи и наплескани с черна боя, които разглобяват неговия КП.