Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
Дризт разбра отговора, когато си припомни предупрежденията на матрона Малис — той не трябваше да напуска дома До’Урден.
— Масой те е изпратил да ме убиеш! — каза той, а строгият му глас обърка котката.
Животното се поуспокои и не скочи върху него.
— Ти ме спаси, Гуенивар. Ти устоя на заповедите — ревът на пантерата опроверга думите му, но той продължи: — Можеше да оставиш пещерния въдичар да ме убие вместо теб, но ти не го стори! Нахвърли се срещу него и ме спаси! Пребори се с повика на магията, Гуенивар! Спомни си ме като твой приятел — много по-добър, отколкото някога е бил Масой!
Раздвоена и объркана, пантерата направи още една крачка назад, но скоро ушите й започнаха да се изправят. Дризт забеляза това и разбра, че тя ще предпочете да остане с него, а не да го убие.
— Масой твърди, че те притежава — продължи той, сигурен, че по някакъв начин котката разбира думите му. — Аз искам да сме приятели. Аз съм твой приятел, Гуенивар и няма да се бия с теб. Дори това да ми коства живота!
Дризт се втурна срещу нея; ръцете му бяха далече от ятаганите, а лицето и гърдите му — съвсем незащитени.
Гуенивар не го нападна. Тя се разкъсваше от чувствата си — по-силни от всяка магия; от същите чувства, които я накараха да спаси Дризт от лапите на пещерния въдичар.
Пантерата се изправи, скочи върху младия До’Урден и го повали по гръб. После започна да го потупва игриво с меките си лапи и да го покрива с нежни ухапвания.
Приятелите отново бяха победили и този път се бяха справили с двама съперници.
Дризт остави за малко пантерата, за да размисли над всичко, което се бе случило и разбра, че едно от сраженията не е спечелено напълно. Сега Гуенивар беше до него като приятелка, но духът й беше в ръцете на друг и той не я заслужаваше. Масой бе заробил котката и младият До’Урден не издържаше повече да гледа това робство.
В душата на Дризт не бе останала нито една от тревогите, които го накараха да напусне Мензоберанзан през тази нощ. За пръв път в живота си, той знаеше кой път да избере — пътят към свободата.
Припомняше си предупрежденията на Закнафейн и собствените си разсъждения — мислеше, че е останал без избор.
Наистина, къде можеше да отиде един мрачен елф?
— Навсякъде ще е по-добре, стига да не живее в лъжи — прошепна унесено Дризт.
За пореден път Гуенивар разбра, че думите на младия До’Урден са важни и го погледна. Дризт отвърна на любопитния й поглед, но скоро лицето му се помрачи.
— Отведи ме при твоя господар — настоя той. — При лицемерния ти господар.
27
Спокойни сънища
Закнафейн потъна в леглото си, заспа бързо и леко и за пръв път, откакто се помнеше, почивката му бе така приятна. Не сънува нищо лошо през тази нощ, не го връхлетяха никакви кошмари. Сънят му бе тих и спокоен и това правеше нощта още по-хубава. Беше се освободил от бремето на своята тайна, от лъжата, която изпълваше всеки негов ден.
Дризт беше оцелял! Дори ужасната Академия на Мензоберанзан не можа да прекърши неукротимия му дух и неговата нравственост. Закнафейн До’Урден вече не беше сам. В сънищата си той видя същите прекрасни възможности, за които си бе мечтал Дризт на излизане от града.
Рамо до рамо те щяха да се изправят — непобедими като едно неделимо цяло срещу извратения живот в Мензоберанзан.
Зак се събуди от пареща болка в крака.
В края на леглото си той видя Бриса със змийския камшик в ръка. Несъзнателно Зак протегна своята към пода, за да вземе меча си.
Оръжието липсваше. До стената беше застанала Виерна и държеше единия меч. В другия край на стаята стоеше Мая, хванала другия.
Как се бяха промъкнали вътре? Възрастният елф се зачуди. Без съмнение бяха използвали магическа тишина. Но въпреки заклинанието, Закнафейн още не можеше да повярва, че не е усетил присъствието им в стаята. Никога не беше хващан така неподготвен, дори и в съня си.
За пръв път беше спал така спокойно, така тихо. Може би в Мензоберанзан тези сънища бяха опасни.
— Матрона Малис желае да те види — заяви Бриса.
— Не съм облечен подходящо — небрежно отвърна Закнафейн. — Коланът и оръжията ми, ако обичате.
— Не обичаме! — кресна най-голямата дъщеря повече на сестрите си, отколкото на Зак. — Не ти трябват оръжия.
Повелителят на меча не беше много сигурен в това.
— Тръгвай веднага — нареди Бриса и вдигна камшика си.
— Ако бях на твое място, първо щях да се уверя какво иска матроната, преди да постъпя така глупаво — с гневен поглед я предупреди Зак.
Припомнила си влиянието на този мрачен елф, Бриса се почувства застрашена и свали камшика.