Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
Той затвори очи, молейки се смъртта да е наистина по-добра от бъдещето в Мензоберанзан.
Изведнъж познат рев прекъсна молитвите му.
Миг преди мрачният елф да е стъпил върху ръба на стената, той и пещерният въдичар видяха Гуенивар, стрелкаща се по каменните издатини. Тя или щеше да спаси Дризт, или и двамата щяха да загинат. Пантерата беше стигнала дотук; беше последвала изричната заповед на своя господар, без да осъзнава действията си, подчинявайки се единствено на собствените си инстинкти и на непреодолимия повик на магията. Гуенивар не можеше да се противопостави на силата, от която зависеше собствения й живот… до този момент.
Секунди деляха Дризт от смъртта. При вида на безпомощния мрачен елф в душата на пантерата се надигна неподозирана сила, непредвидена и от създателя на магическата статуетка. Ужасът на този страшен момент дари Гуенивар с нов живот, неподвластен на магията.
Само за миг битката се бе разразила със страшна сила. Котката скочи върху пещерния въдичар и едва не се претърколи — шестте крака на чудовището бяха залепнали здраво за камъка, с помощта на същото лепкаво вещество, с което бе хванат Дризт. Непоколебима, пантерата хапеше и дереше; приличаше на разярено кълбо, опитващо се да пробие твърдата черупка на риболовеца.
Съществото отвърна с щипките си — изви ги към своя гръб с учудваща подвижност и хвана единия преден крак на Гуенивар.
Дризт вече беше свободен; никой не го дърпаше — чудовището беше заето.
Щипките разкъсаха меката плът на пантерата, но кръвта й не беше единствената тъмна течност, обливаща гърба на пещерния въдичар. Силните нокти пробиха черупката на съществото; големите зъби се забиха в тъканта под нея. Кръвта на риболовеца оплиска камъка, а краката му загубиха стабилността си.
Дризт видя как лепкавото вещество под тях започна да се разтваря, при допира с кръвта и разбра какво ще се случи, ако струйка от нея преминеше през влакното, което го държеше. Трябваше да е готов за действие, когато му се удадеше възможност; трябваше да е готов да помогне на Гуенивар.
Пещерният въдичар се катурна на една страна, събаряйки пантерата на пода на пещерата и повличайки Дризт. Мрачният елф се превъртя и описа пълна окръжност във въздуха.
Но кръвта се бе проточила и по влакното. Младият До’Урден усети как лепкавото вещество, започна да се разтваря под ръката му при контакта с гъстата течност.
Гуенивар беше отново на върха на скалата, изправила се срещу чудовището, тя търсеше как да пробие защитата на дебнещите я щипки.
Едната ръка на Дризт беше свободна. Той сграбчи ятагана си, гмурна се напред и заби острието в пещерния въдичар. Съществото политна назад, кръвта му бликна върху младия До’Урден и разтопи омоталото го влакно.
Мрачният елф беше ловък и успя да се задържи за скалата, преди да се е строполил. Ятаганът му обаче вече лежеше върху каменния под.
Дризт беше разсеял пещерният въдичар само за миг, ала й той бе достатъчен на Гуенивар. Пантерата се хвърли срещу своя противник и заби зъбите си в оголената плът, която сама бе разкъсала. Мощната й челюст проникна дълбоко в тялото на създанието и премазваше органите му, докато силните й нокти държаха щипките му далеч от нея.
Докато вторият син се покатери на върха на скалата, пещерният риболовец вече издъхваше. Дризт се повдигна, покачи се и се втурна към своята приятелка пантерата. Гуенивар започна да отстъпва назад, присвила уши и оголила зъбите си.
Отначало младият До’Урден си мислеше, че котката е ранена и заслепена от болка, но когато я огледа по-добре видя, че не е така. По тялото й имаше само една рана и тя не беше сериозна. Дризт я бе виждал и с по-страшни наранявания.
Гуенивар продължаваше да отстъпва от мрачния елф и да ръмжи. Страшното бе отминало и заповедта на Масой започваше да надделява над волята на пантерата, да разкъсва сърцето й. Тя се противопоставяше на повика на магията, опитваше се отново да види Дризт като приятел, не като плячка, но не можеше…
— Какво има, приятелко моя? — меко попита младежът и устоя на порива си да измъкне единствения си ятаган и да се защити. — Не можеш ли да ме познаеш? Колко често сме се сражавали заедно!
Гуенивар се сниши и се приготви за скок. Дризт не извади ятагана си и не направи нищо, с което да застраши живота й. Надяваше се, че тя ще остане вярна на себе си, че е била такава, за каквато я е мислел. Но какво управляваше действията й? Какво бе накарало Гуенивар да дойде тук в този късен час?