Градът на мрака

Дризт колебливо отвърна на прегръдката, но още не можеше да разбере силните чувства, които разтърсваха неговия учител.

— Сине мой!

Младият До’Урден едва не припадна, потресен от признанието. Винаги беше подозирал, че това е истина, а сега знаеше, че не е единственият в този мрачен свят, който не може да търпи коварната същност на мрачните елфи. Вече не беше сам.

— Защо? — попита Дризт и отблъсна Закнафейн на малко разстояние. — Защо си останал тук?

Възрастният елф го погледна скептично.

— Къде можех да отида? Никой, нито дори повелителите на меча, не могат да оцелеят дълго в пещерите на Подземния мрак. Из тях бродят прекалено много чудовища, прекалено много раси, жадуващи кръвта на мрачните елфи.

— Сигурно си имал възможност.

— Повърхността ли? Всеки ден да търпя болезнения огнен ад? Не, синко. Аз съм в капан, както и ти.

Дризт се страхуваше от тези думи. Страхуваше се, че баща му няма да знае как да разреши дилемата на своя син — дилемата на неговия живот. Може би нямаше разрешение.

— Ще се справиш добре в Мензоберанзан — успокои го Закнафейн. — Ти си силен; матрона Малис ще ти осигури добра длъжност, в която да развиваш своите умения, ще ти осигури всичко, което пожелаеш.

— И да живея като убивам, както ти си живял? — попита Дризт, без да може да прикрие гнева в думите си.

— Имаме ли друг избор? — отвърна баща му, загледан в студения, безчувствен каменен под.

— Аз не убивам мрачни елфи — заяви категорично младежът.

Зак го погледна.

— Ще започнеш — увери го той. — В Мензоберанзан или убиваш, или падаш убит.

Дризт отмести погледа си настрана, ала думите на баща му го преследваха — от тях той не можеше да избяга.

— Няма друг начин — меко продължи Повелителят на меча. — Такъв е нашият свят. Такъв е животът ни. Бягал си от него толкова дълго, ала скоро ще разбереш, че късметът ти не е вечен.

Той сграбчи сина си за брадичката, за да го накара да го погледне в очите.

— Иска ми се да беше различно — честно си призна Зак, — но и този живот не е чак толкова лош. Не страдам, когато убивам мрачни елфи. Приемам тяхната смърт като избавление от покварения им живот. Ако наистина толкова обичат своята Лот, поне да ги заведа при нея! — изведнъж усмивката на Зак секна. — Но с децата не е така — прошепна той. — Често чувам писъците на умиращи деца, макар че — заклевам се — никога съм причинявал смъртта на дете. Винаги съм се чудил дали и те са злобни — злобни по рождение. Или бремето на мрачния ни свят е толкова тежко, че са принудени да станат противни и зли, като всички мрачни елфи.

— Като онзи демон — Лот — съгласи се Дризт.

Те помълчаха известно време и всеки сам за себе си обмисляше колко тежка е реалността на собственото му съществуване. Зак проговори пръв — той отдавна се бе примирил с живота.

— Лот — изкиска се той. — Тази Лот, проклета кралица е тя. Бих дал всичко, за да се изправя пред грозното й лице!

— Почти съм сигурен, че е така — прошепна Дризт и леко се усмихна.