Магьосникът

Светлинното кълбо на Дий се залюля над платформата, осветявайки ярко всеки издълбан детайл. На върха на надупчена варовикова плоча имаше легнала по гръб статуя на мъж в древна на вид броня от кожа и метал. Ръцете му в метални ръкавици стискаха здраво дебелата дръжка на широк меч, който бе дълъг поне метър и осемдесет. Джош се надигна на пръсти и успя да види, че главата на статуята е покрита с шлем, който скрива напълно лицето.

Момчето се огледа. Магьосника стоеше отдясно на вратата, а Макиавели бе влязъл в стаята и бе заел позиция отляво. И двамата го наблюдаваха напрегнато.

— А сега… сега какво? — попита то и гласът му прозвуча глухо в помещението.

Нито един от мъжете не отговори. Италианецът скръсти ръце и наведе леко глава на една страна, присвивайки очи.

— Кой е този? — попита Джош, сочейки с палец към статуята.

Не очакваше да получи отговор от Дий, но когато се обърна към Макиавели, осъзна, че той не гледа него, а някъде зад него. Джош се обърна… точно когато две кошмарни създания се материализираха от сенките.

Всичко в тях беше бяло — от почти прозрачната им кожа до дългата гладка коса, която се спускаше по гърбовете им и се влачеше по пода зад тях. Беше невъзможно да се каже дали са мъжки или женски. Бяха с големината на малко дете, неестествено слаби, с издути глави, широки чела и заострени брадички. Твърде големи уши и мънички рогца растяха върху черепите им. Огромни кръгли очи без зеници бяха вперени в него и когато съществата пристъпиха напред, той осъзна, че в краката им има нещо неправилно. Бедрата се извиваха назад, а после краката щръкваха напред в коляното и завършваха с кози копита.

Те се разделиха, докато заобикаляха плочата, и на Джош инстинктивно му се прииска да отстъпи, но после си спомни съвета на Макиавели и остана на място. Пое си дълбоко дъх и огледа внимателно по-близкото създание. Откри, че всъщност не е чак толкова ужасяващо, колкото му се бе сторило отначало: беше тъй дребно, че изглеждаше едва ли не крехко. Помисли си, че знае какви са: бе виждал техни изображения върху късчета гръцка и римска керамика, които стояха на полиците в кабинета на майка му. Бяха фавни или може би сатири; не беше сигурен каква е разликата.

Съществата закръжиха бавно около Джош, посягайки към него с ледените си дългопръсти ръце с мръсни черни нокти, галейки скъсаната му тениска, пощипвайки плата на джинсите му. Бъбреха едновременно с пискливи гласове, които почти излизаха от слуховия диапазон и го караха да настръхне. Един леденостуден пръст докосна голата плът на корема му и аурата му запращя, пръскайки златни искри.

— Хей! — извика той.

Създанията отскочиха назад, но от това единствено докосване сърцето на Джош се бе разтуптяло. Внезапно го сграбчи всеки неописуем страх, който някога си бе представял, и кошмарите, които го ужасяваха най-силно, изплуваха на повърхността на съзнанието му. Той се задъха и затрепери, обливайки се в студена пот. Вторият фавн се стрелна напред и постави студената си длан върху лицето на момчето. Изведнъж сърцето му заблъска бясно и в стомаха му закипя безумна паника.