Магьосникът
- Автор: Скотт Майкл
- Серия: Тайните на безсмъртния Никола Фламел #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Калифорния:
В ръцете на д-р Джон Дий и Тъмните древни „Книгата на Авраам Мага“ би могла да се превърне в опасно оръжие, което да доведе до разрухата на познатия на човечеството свят. Най-могъщият ръкопис в историята съдържа тайната на безсмъртието — тайна, която никой не бива да узнава. Две страници делят Дий от познанието, което ще възвърне властта на Тъмните древни.
Единствено близнаците Джош и Софи могат да го спрат — но те са отдалечени на 13000 километра.
Париж:
Никола, Софи, Джош и Скати избягват от Охай и се озовават в Париж — Града на светлините, някогашен дом на Никола Фламел. Но завръщането не е никак приятно. Николко Макиавели, философ и виден колекционер на предмети на изкуството, живее в Париж и работи за Дий. Той е по петите им, а времето на Никола и Пернел изтича. С всеки изминал ден силата им намалява, телата отслабват. Време е Софи да овладее и втората магия — Огнената.
Само един човек е в състояние да я обучи: някогашният ученик на Фламел, граф Сен Жермен — самият той алхимик, магьосник и рок звезда.
Джош и Софи Нюман са единствената надежда за оцеляване на човешкия род. При положение че преди това не се настроят един срещу друг…
Французойката кимна утвърдително. Хвана края на една близка дървена пейка и я повлече през тревата.
— Ще я издърпам над дупката, преди да сляза. Не искаме някои неочаквани посетители да ни се натресат на главите, нали? — Тя се усмихна.
Софи предпазливо се пъхна в дупката и краката й намериха стъпенките на стълбата. Тя се спусна внимателно вътре. Очакваше да е смрадливо и ужасно, но имаше само сух, застоял мирис. Момичето започна да брои стъпалата, но им загуби бройката някъде около седемдесет и второто, макар че по бързо смаляващото се късче небе над главите им можеше да познае, че слизат дълбоко под земята. Не се страхуваше — или поне не за себе си. Тунелите и тесните пространства не я плашеха, обаче брат й направо се ужасяваше от теснотията: как ли се чувстваше той сега? Стомахът на Софи се разбунтува и тя усети гадене. Устата й пресъхна и инстинктивно, без капка съмнение, разбра, че точно така се чувства Джош в момента. Разбра, че брат й е ужасен.
Глава 48
— Кости — каза вцепенено Джош, като оглеждаше тунела.
Стената точно пред него бе изградена от стотици петнистожълти и белезникави черепи. Дий закрачи по коридора и светлинното му кълбо накара сенките да затанцуват и заподскачат, създавайки впечатлението, че празните очни орбити се движат и го следят.
Джош беше израснал с костите, знаеше, че в тях няма нищо страшно. Кабинетът на баща му беше пълен със скелети. Като деца двамата със Софи си играеха в музейни складове, пълни със скелетни останки, но всички онези кости бяха на животни и динозаври. Момчето даже бе помогнало за сглобяването на опашна кост на рапорт, която после бе изложена в Американския музей за естествена история. Но тези кости тук… те бяха… те бяха…
— Всичко това човешки кости ли са? — прошепна то.
— Да — отвърна меко Макиавели и сега в гласа му се долавяше следа от италианския му акцент. — Тук долу се намират останките на поне шест милиона души. А може би и повече. Тези катакомби отначало са били огромни варовикови кариери. — Той посочи нагоре с палец. — Оттук е дошъл варовикът, с който е построен градът. Париж е издигнат над лабиринт от тунели.
— А как са се озовали тук долу? — Гласът на Джош трепереше. Той се прокашля, скръсти ръце и се опита да си придаде безгрижен вид, сякаш не беше абсолютно ужасен. — Изглеждат много стари. Откога са тук?
— Само от около двеста години — отвърна Макиавели за негова изненада. — Към края на XVIII век гробищата на Париж бяха претъпкани. Аз се намирах в града по това време — добави той и устата му се изкриви от отвращение. — Никога не бях виждал подобно нещо. В града имаше толкова трупове, че гробищата често представляваха просто големи могили от пръст, от които стърчаха кости. Париж може и да беше един от най-красивите градове на света, но беше също и най-мръсният. По-зле даже от Лондон, което говори много! — Той се изсмя и звукът отекна между стените от кости, превръщайки се в нещо кошмарно. — Вонята беше неописуема и действително имаше плъхове, големи колкото кучета. Ширеха се болести и чумните епидемии бяха нещо обичайно. Накрая хората проумяха, че претъпканите гробища трябва да имат нещо общо със заразите. Затова беше решено гробищата да се опразнят и останките да бъдат свалени в празните кариери.
Опитвайки се да не мисли за това, че е заобиколен от костите на хора, които най-вероятно бяха умрели от някаква ужасна болест, Джош насочи вниманието си към стените.
— Кой е направил шарките? — попита той, сочейки едно особено пищно слънчево изображение, чиито лъчи се състояха от човешки кости с различна дължина.
Италианецът сви рамене.
— Кой знае? Може би някой, който е искал да почете мъртвите, някой, който се е опитал да вкара смисъл в царящия тук невероятен хаос. Хората вечно се опитват да създадат ред от хаоса — добави той меко.
Джош го погледна.
— Ти ги наричаш… ни наричаш хора. — Той се обърна да потърси с поглед Дий, но Магьосника вече бе стигнал почти до края на коридора и не можеше да ги чуе. — Дий ни нарича човеци.
— Недей да ме бъркаш с него — каза Николо с ледена усмивка.
Джош бе объркан. Кой беше по-могъщият тук — Дий или Макиавели? Досега той си мислеше, че е Магьосника, но вече започваше да подозира, че италианецът има много по-добър контрол над нещата.
— Скатах ни каза, че ти си по-опасен и по-хитър от Дий — каза той, разсъждавайки на глас.
Усмивката на Макиавели се разшири от задоволство.
— Това е най-милото нещо, което тя някога е казвала за мен.
— Вярно ли е? Наистина ли си по-опасен от доктора?
Николо се замисли за момент. После се усмихна и съвсем слаба змийска миризма изпълни тунела.