Кралица на сенките

Лизандра си взе едно гроздово зърно, огледа го и стрелна очи към Роуан.

– Може би те наблюдавам, за да знам къде да забия своите зъби, ако някога си върна дарбата.

Роуан се засмя.

Това обясняваше толкова много. Ние с теб сме диви зверове в човешка кожа.

Лизандра насочи вниманието си към Елин.

– Никой не знае за това. Дори Аробин. – Гледаше я с каменно лице. Очите ù се впиваха въпросително и предизвикателно в нея.

Тайни... и Нехемия пазеше тайни от нея. Елин не каза нищо.

Лизандра стисна устни и отново се обърна към Роуан.

– Как разбра?

Той сви рамене, но Елин усети, че вниманието му е върху нея, че чете обърканите ù мисли.

– Преди векове имах среща с няколко хамелеона. Всичките миришете еднакво.

Лизандра се подуши, а Едион измърмори:

– Значи това било.

Куртизанката отново обърна поглед към Елин.

– Кажи нещо.

Елин вдигна ръка.

– Просто... дай ми малко време.

Време да раздели в съзнанието си една приятелка от друга – онази, която бе обичала и която я бе лъгала за щяло и нещяло, и онази, която някога мразеше и от която самата тя пазеше тайни... мразеше я, докато скръбта не сля любовта и омразата.

– На колко си била, когато научи? – поинтересува се Едион.

– Малка... на пет или шест годинки. Но още тогава знаех, че трябва да крия дарбата си от всички. Не съм я наследила от майка си, така че явно е от баща ми.

Тя никога не говореше за него. И като че ли не ù липсваше.

Дарба – интересен подбор на думи.

– Какво е станало с нея? – попита Роуан.

Лизандра сви рамене.

– Не знам. Бях на седем, когато ме преби и ме изхвърли от дома. Живеехме тук, в Рифтхолд. Същата сутрин за пръв път допуснах грешката да променя облика си пред нея. Не помня какво, но нещо ме беше уплашило достатъчно, че да се превърна в съскаща котка.

– Проклятие – коментира Едион.

– Изглежда, че владееш дарбата изцяло – промълви Роуан.

– Още преди онази случка знаех на какво съм способна, че мога да се трансформирам във всяко живо същество. Но тук магията беше забранена. И във всички кралства се гледаше с недоверие на хамелеоните. Съвсем очаквано. – Гърлен смях. – След като майка ми ме изгони, останах на улицата. Бяхме толкова бедни, че почти не усетих разликата, но... през първите два дни плаках на прага ни. Тя заплаши да ме предаде на властите, затова избягах и повече никога не я видях. След няколко месеца наминах край къщата, но нея я нямаше, беше се изнесла.

– Май е била прекрасен човек – обади се Едион.

Лизандра не я беше излъгала. Нехемия я лъжеше в очите, криеше от нея важни неща. Но Лизандра... Бяха квит – все пак и тя самата не ù беше казала, че е кралица.

– Как си оцеляла? – попита накрая Елин, отпускайки рамене. – Седемгодишно момиченце по улиците на Рифтхолд. Не звучи добре.