Отсенки от себе си

Чичо му го беше оставил надалеч от мястото, където искаше да се намира в този момент. За щастие, за един Монетомет дори обширните граници на Елъндел не бяха проблем. Но не се насочи незабавно към вътрешността, за да посети Родната земя на кандрите. Думите на чичо му не го оставяха на мира, а преди неговите — подигравателните подмятания на Кървящата. Нападаха го от две различни посоки, като шипове, пронизващи едновременно и двете му слепоочия.

Имаше нужда да размисли, да остане сам. Може би тогава щеше да открие някакъв изход и да проумее цялата каша. Приземи се на покрив с изглед към широк килим от светлина в ниското. От една саксия наблизо го наблюдаваше котка с пламтящи очи. Долу се простираше поредната серия от кръчми. Шумни, неспокойни. Минаваше два сутринта и все пак с нищо не демонстрираха, че скоро ще утихнат.

Поквара, как само мразеше това, че в града човек никога не може да се почувства истински сам. Дори и в уединението на имението му тишината се нарушаваше от непрестанното подминаване на карети отвън.

Той скочи в нощта и подплаши котка. Издигна се високо в голяма дъга, като опитваше да се отдалечи толкова, че да не чува пиянските викове на мъжете в редицата от кръчми. Претърсването го отведе в източна посока, към покрайнините на града. Докато наближаваше, нещо започна да се надига от мъглите като избелял гръбнак на древно чудовище. Източния мост, чиято масивна конструкция на това място прехвърляше реката Железни врата.

От една страна изпитваше почуда, че човечеството е успяло да създаде нещо подобно — чудовищно чудо от нитове, достатъчно голямо, че да позволява по него да минават коли и влакове. От друга страна мъглата поглъщаше напълно моста и му придаваше още по-скелетоподобен вид. Човечеството създаваше и се гордееше с такива постижения, но присъствието на Хармония правеше всичко незначително.

Знаел ли е? Уакс се приземи на една от колоните на моста и ботушите му издрънчаха в метала. Можел ли е да спаси Аеси?

Отговорът беше прост. Разбира се, че Хармония беше знаел. Вярата в Бог означаваше да приемаш, че Той или Тя няма да те спаси от всеки един проблем. Не беше нещо, върху което Уакс разсъждаваше често. В живота из Дивите земи просто приемаше, че понякога се налага да се справяш сам. Понякога помощта не идва навреме. Такъв е животът. Посрещаш предизвикателствата му.

Но сега имаше нещо по-различно. Беше разговарял с Хармония. По дяволите, точно сега Уакс беше тук по заръка на самия Бог. Всичко това правеше нещата още по-лични. Бог нито беше спасил Леси, нито бе предупредил Уакс. А сега очакваше Уакс просто да скочи и да изпълни поръчението Му?

А ти какво би направил? — попита себе си Уакс, като тръгна по високото било на моста. Били позволил градът да изгори? Би ли позволил на Кървящата да убива?