Отсенки от себе си

Пъхна нареждането в чантата си до пистолета, след което излезе от помещението и си проправи път през коридора, където много от членовете на кабинета даваха заповеди на асистентите си и приемаха чаши димящ черен чай от домашната прислуга. Уейн се излежаваше в един ъгъл, вдигнал крака на една масичка, и въртеше между пръстите си скъпа писалка от злато и махагон. Една Хармония знаеше откъде е откраднал това.

За нещастие, трябваше да зареди гориво в колата си, така че са наложи да използва по-всекидневен начин да достави нареждането до Арадел. Откри лакея и поръча да й извикат карета.

Умореният лакей обаче поклати глава:

— Ще ми трябват няколко минути, докато изнамеря карета, мис. Изпълнителният състав е наел половината градски карети, за да разпращат бележките им, и то в такава нощ… — той хвърли многозначителен поглед към отворената врата.

Навън светлините при портала едва пронизваха мъглата. Изпаренията се въртяха и танцуваха едва ли не боязливо. Тънките им езици се промъкваха в преддверието и почти незабавно изчезваха като пара над нагорещена печка.

— Ще почакам — каза Мараси. — Благодаря.

Изглеждаше доволен от отговора и; може би други не бяха проявили толкова голямо разбиране. Когато го привикаха, Мараси започна да се разхожда безцелно пред преддверието, като се взираше в мъглите. Тази оранжева омара над града не беше нормална. Някъде там горяха огньове. Ако имаха късмет, пламъците щяха да са само от струпани фенери и факли, не от сгради.

Това място силно и напомняше за нещо, което не можеше да определи напълно. Разтърси глава и влезе обратно в имението, наполовина взела решението да открие Уейн и да разбере какво мисли за скорошните събития. В голямата всекидневна, отвъд преддверието, подмина изтощен слуга, който търкаше дървения под. Изглежда, кървавите петна не излизаха лесно. Мъжът вече дискретно беше навил килима до стената, готов за изхвърляне.

Мараси го подмина, но — променила решението си за откриването на Уейн — слезе по стълбите към тайната стая. Град на ръба на разрухата, помисли си тя, щом стигна дъното. Случвало се е преди.

В тясното пространство въздухът все още миришеше на сапуна, използван за измиване на кръвта. Празната паник стая имаше смълчан, педантичен вид с всички тези книги по стените. По тавана нямаше осветление — само лампите, хвърлящи меко, червено-оранжево сияние. Тя се разходи из стаята и забеляза събраните Слова на Основателите. Подвързаните с кожа книги изглеждаха недокоснати и подтикната от нещо, тя посегна към първата и я разтвори. Страниците не бяха изрязани, както понякога се случва при новите книги. Очевидно този том никога не беше четен.

Някога, много отдавна, Оцелелия бе довел града до ръба на унищожението, а след това бе насочил цялата му ярост до бунт, който да събори една хилядолетна диктатура. Всеки студент изучаваше онези времена, но Мараси бе прочела подробните хроники, включително за нощта, когато всичко беше избухнало. Представяше си онази нощ по същия начин като тази.