Избор на оръжие
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #23
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-088-6
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Избор на оръжие». Краткое содержание книги:
— Всичко? — попита Денис.
— Абсолютно всичко — потвърди Турецки.
— И дори…
— Да.
— И…
— И тях също.
— Но нали…
— Прав си. Но в момента това няма значение.
— Значи всичко?
— Нали ти казах — всичко.
Денис извади от сейфа една дебела папка и я сложи пред Пономарьов.
— Разположете се удобно и четете — любезно предложи Турецки. — Някои от тези факти са ви известни, но повечето ще бъдат истинска изненада. И се страхувам, че едва ли ще ви донесат душевно спокойствие. А ние с Денис ще идем до барчето на ъгъла да изпием по една бира. След четиридесет минути ще се върнем. Мисля, че това време ще ви стигне…
Отидоха до барчето, настаниха се на бялата пластмасова масичка, наляха в чашите „Бавария“ и зачакаха пяната да спадне, все така умълчани. По едно време Денис попита някак разсеяно, сякаш си мислеше за нещо друго:
— Дали не сбъркахме?
— За какво?
— Че му дадохме всички материали? В тях са и копията от разпитите, които изобщо не би трябвало да притежаваме. Противозаконно е.
Турецки отговори също толкова разсеяно:
— Не знам. Може и да сме сбъркали.
— Ами тогава защо му ги дадохме?
— Не знам — повтори Турецки. — Просто имах чувството, че така трябва. Нали му обещахме да бъдем откровени. Понякога си заслужава човек да изпълнява обещанията си.
— Но невинаги.
— Винаги. Само че невинаги резултатът е в твой интерес…
Запалиха по цигара. Взеха си по още една кутийка „Бавария“. Приятна, хубава бира, но само по име напомняше за истинската баварска бира.
— Не успях да ви кажа — сети се Денис. — Моите хора откриха къде си боядисва косата Никитин-Погодин — при един частник до „Никитските порти“. Отива при него на три-четири дни да си боядисва корените, нали косата расте и в корените е черна. Намериха и някакъв крем в апартамента му в две бурканчета без етикети. Единият е за потъмняване на кожата, като истински слънчев загар, с нищо не се измива. А другият — за да се свали тоя тен. Мустаците не са намерили, сигурно ги е изхвърлил. Очевидно е решил, че вече няма да му трябват… — Помълча, след което продължи, сякаш като в заключение: — Колко странен е животът. Гледаш, хората бързат насам-натам. Всеки си мисли за нещо свое. Ами ако изведнъж всички се развикат за онова, което им е на сърцето? Какво ли щеше да стане?
— Лудница — предположи Турецки.
— Не. Случвало ми се е да ходя в психиатрия. Там, общо взето, всички си мълчат. Всеки е сам със страданието си. А разкрещи ли се някой, веднага го връзват и му бият инжекция, той притихва и всичко става така, като в нашето всекидневие. С какво се отличава обикновеният живот от този в лудницата? Излиза, че няма разлика.
— Поздравявам те — каза Турецки. — Следващият ти въпрос ще бъде: какъв е смисълът на живота? Доста изненадващ и оригинален.
— А вие за какво си мислите?
— За съжаление аз съм здраво стъпил на земята човек, пък и очевидно вече годинките си оказват влиянието. Та ето за какво си мисля… Помниш ли онова обаждане от Ню Йорк в хотел „Космос“?
— „Започвайте“ — „Разбрах ви.“ Нали това?
— Да. Само че гласът каза „започваме“, а не „започвайте“.
— И каква е разликата? — попита Денис.
— Като се позамисли човек, има разлика. Може, разбира се, да се разбере и като заповед. Но на мен по-скоро ми звучи като: ние започваме тук, в Ню Йорк, а вие — в Москва.
— Както казват нашите северни братя чукчите: „О, велик и могъщ руски език!“
— Именно — кимна Турецки и погледна часовника си. — Май е време да се връщаме…