Избор на оръжие
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #23
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-088-6
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Избор на оръжие». Краткое содержание книги:
Турецки си представяше как изглежда в очите на този самодоволен и надменен човек: някакъв дълъг като върлина младолик мъж, спортно облечен, с дънки, маратонки и каубойска риза с навити ръкави, с дълга, отдавна неподстригвана коса и глупашки радостна усмивка. Но всичко беше точно преценено — именно така трябваше да изглежда. Турецки се ухили още по-широко и радостно закрещя:
— Игорьок! Как си бе, човек? Не ме ли позна?
Мъжът, който се представяше за Никитин, внимателно го измери с поглед и спокойно отговори:
— Не.
В гласа му не прозвуча дори нотка на безпокойство или поне някаква изненада, които да пробият бронята на невъзмутимост. А за един агент или разузнавач, работещ под прикритие, тази ситуация беше като Чернобил за един атомен физик — същински кошмар, по-лошо не можеше да се случи. Но мъжът, който се представяше за Никитин… Не, каза си Турецки, за мен сега той е истинският Никитин. Игорьок. Състудент. Приятел. Или почти приятел. Колко водка сме изпили заедно — купешка и самогон, колко черен чай „Сенатор“ от бадаевската фабрика! Колко пъти сме кръстосвали стъргалото от „Национал“ до „Топа“, тоест по „Невския проспект“ от стария „Гостиний двор“ до „Фонтанка“ с позеленелите от вечната петербургска влага клодовски коне13. Колко сме изприказвали и бурно разисквали в замъглените от тютюневия дим стаи на общежитието, в пушалнята на библиотеката и по крайбрежните улици, озарени от белите нощи и полъхвани от невския ветрец. Колко мадами… Не ще и дума! И ето че… Господи, какво прави с нас животът!
— Господи, какво прави с нас животът! — каза на глас Турецки. — Аз също изобщо нямаше да те позная, ако не бях сигурен, че това си ти. А? Сашка бе, Сашка Турецки! От юридическия. Така наречения Стамбулски, Персийски или просто Турчина, в зависимост от дозата, с която сме се заредили — с надежда повтори той. — Сещаш ли се?
— Сашка?… Турецки?…
— Да, разбира се! От юридическия! Ти живееше с майка си на Василиевския, а аз в общежитието… Запознахме се още когато кандидатствахме — заедно се тресяхме като трепетлики, чакахме списъците дали сме приети. Аз ти поисках цигара. И ти ми даде „Аврора“. Като сега го помня. Тогава за пръв път в живота си запалих цигара. И оттогава не мога да зарежа пушенето, колко пъти съм се опитвал… Когато се видяхме в списъците, отидохме в „Огледалата“ на „Невския“ — нали го помниш онова капанче в сутерена, и се напихме с шампанско и коняк. Аз се отрязах, ти ме заведе у вас. Как и с какво си ме откарал — всичко ми е мъгла. А на сутринта взех да се извинявам на майка ти, че съм бил толкова пиян. А тя ми каза: „Не се притеснявайте, Саша, вие бяхте най-милият пияница, когото някога съм виждала!“ Е? Никитин поклати глава.
— Не си спомням. Турецки… от юридическия… но аз следвах в геоложкия…
— Ей сега ще си спомниш! — радостно обеща Турецки и дори щракна с пръсти при това сполучливо хрумване. — Има неща, които не се забравят! Във втори курс ти с кого се маризи заради Милочка Полторак?
— Заради коя Милочка?
— И таз добра! Милка бе! От филологиите! С разкошните краченца и фигурка, зелени очи, златиста коса…
— И съм се бил с теб заради нея?
— Ами да! Разбира се, че с мен!
— И… после какво стана?
— Какво ли… Всъщност това е стара история. Ти, разбира се, ми разкраси мутрата. Все пак беше по-голям. И по-як. Геолог — в добра форма. А аз…
— И в крайна сметка на кого се падна?
— Милочка ли? — Турецки се замисли. — Знаеш ли, че не помня — призна той и се разсмя. — Не помня! Бих се за нея, с теб се бих, но на кого се… Сигурно на тебе. Защото, ако беше останала при мен, със сигурност щях да запомня.
— И на мене не е — каза Никитин. — Защото и аз щях да запомня.
— Но за боя се сети, нали?
— Разбира се, че се сетих. И след това ние с теб…
— Да бе, колкото и странно да е! — потвърди Турецки. — Не че се сприятелихме, но някак по-често започнахме да се виждаме. И станахме по-гъсти. А знаеш ли защо?
— Защо?
— Защото си имахме вече общо минало.
— Хубава мисъл — оцени Никитин. — Ако бях писател, непременно щях да я използвам.
Турецки махна с ръка.
— Нищо подобно! Първо, аз съм я откраднал от някого. И второ, вече към четири-пет пъти съм я използвал в очерците си.
— Ама ти писател ли си?
— Къде ти! Вестникар съм.
— Но нали каза, че си следвал в юридическия…
13
Четири скулптурни групи на Аничкиния мост в Петербург от руския скулптор-анималист Пьотр Карлович Клодт (1805 — 1867). — Б.пр.