Избор на оръжие

— Господи, какво прави с нас животът! — каза на глас Турецки. — Аз също изобщо нямаше да те позная, ако не бях сигурен, че това си ти. А? Сашка бе, Сашка Турецки! От юридическия. Така наречения Стамбулски, Персийски или просто Турчина, в зависимост от дозата, с която сме се заредили — с надежда повтори той. — Сещаш ли се?

— Сашка?… Турецки?…

— Да, разбира се! От юридическия! Ти живееше с майка си на Василиевския, а аз в общежитието… Запознахме се още когато кандидатствахме — заедно се тресяхме като трепетлики, чакахме списъците дали сме приети. Аз ти поисках цигара. И ти ми даде „Аврора“. Като сега го помня. Тогава за пръв път в живота си запалих цигара. И оттогава не мога да зарежа пушенето, колко пъти съм се опитвал… Когато се видяхме в списъците, отидохме в „Огледалата“ на „Невския“ — нали го помниш онова капанче в сутерена, и се напихме с шампанско и коняк. Аз се отрязах, ти ме заведе у вас. Как и с какво си ме откарал — всичко ми е мъгла. А на сутринта взех да се извинявам на майка ти, че съм бил толкова пиян. А тя ми каза: „Не се притеснявайте, Саша, вие бяхте най-милият пияница, когото някога съм виждала!“ Е? Никитин поклати глава.

— Не си спомням. Турецки… от юридическия… но аз следвах в геоложкия…

— Ей сега ще си спомниш! — радостно обеща Турецки и дори щракна с пръсти при това сполучливо хрумване. — Има неща, които не се забравят! Във втори курс ти с кого се маризи заради Милочка Полторак?

— Заради коя Милочка?

— И таз добра! Милка бе! От филологиите! С разкошните краченца и фигурка, зелени очи, златиста коса…

— И съм се бил с теб заради нея?

— Ами да! Разбира се, че с мен!

— И… после какво стана?

— Какво ли… Всъщност това е стара история. Ти, разбира се, ми разкраси мутрата. Все пак беше по-голям. И по-як. Геолог — в добра форма. А аз…

— И в крайна сметка на кого се падна?

— Милочка ли? — Турецки се замисли. — Знаеш ли, че не помня — призна той и се разсмя. — Не помня! Бих се за нея, с теб се бих, но на кого се… Сигурно на тебе. Защото, ако беше останала при мен, със сигурност щях да запомня.

— И на мене не е — каза Никитин. — Защото и аз щях да запомня.

— Но за боя се сети, нали?

— Разбира се, че се сетих. И след това ние с теб…

— Да бе, колкото и странно да е! — потвърди Турецки. — Не че се сприятелихме, но някак по-често започнахме да се виждаме. И станахме по-гъсти. А знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото си имахме вече общо минало.

— Хубава мисъл — оцени Никитин. — Ако бях писател, непременно щях да я използвам.

Турецки махна с ръка.

— Нищо подобно! Първо, аз съм я откраднал от някого. И второ, вече към четири-пет пъти съм я използвал в очерците си.

— Ама ти писател ли си?

— Къде ти! Вестникар съм.

— Но нали каза, че си следвал в юридическия…