Избор на оръжие
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #23
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-088-6
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Избор на оръжие». Краткое содержание книги:
Никитин внимателно го изгледа.
— Значи ти, Гарик, изобщо не ме помниш — с огорчение заключи Турецки. — Е, разбира се, къде ще се меря с тебе. Ти беше гордостта и надеждата на университета, един бъдещ Ото Юлиевич Шмид. А аз какво — човек от масовката. Един от многото. Поне Жорка Крутицки помниш ли го?
— Разбира се, че го помня.
— А Славка Старков?
— И още как.
— А Едик Додин?
— Едик ли?
— Оня, поета. Ходеше с брада като на Карл Маркс — подсказа Турецки. — Пишеше къси стихове. Малко неприлични, но смешни. „Рекла на сестра си клизма: не че съм еснафка, не, но не виждам в организма нищо свястно, освен гъз, който сере.“
Никитин се разсмя. Смехът му беше приятен. Открит. Някак заразителен и предразполагащ. Ако не беше хищническото бездушие в дъното на този смях. Ако човек не го познаваше, не би го доловил. Турецки обаче го усети, но веднага си заповяда да го забрави.
— Аа, сетих се за него — каза Никитин. — Негово е и: „Не се срамувай от носа си, мужико пияни, нали по цвят той си подхожда с наш’то знами.“
— Не е негово — възрази Турецки, — а на Гарик Губерман. Той отдавна замина за Израел. Преди половин година идва в Москва. Впрочем ние с тебе сме му ходили на гости. В Питер. Аз те водих у тях.
— Я чакай-чакай! — оживи се Никитин. — Май нещо започвам… А когато след Норилск работех като пазач на шлепа, си идвал при мен, нали?
Турецки дори се възхити. Превъзходна клопка. С двоен капан. Първият — къде точно се е намирал шлепът. Вторият — всички, които по онова време са били в обкръжението на истинския Никитин, са известни по име и адрес на КГБ. Ако кажеш „да“ — дотук си, край на представлението.
— Не — каза Турецки. — Само веднъж съм идвал при тебе в котелното.
— На кой шлеп? Аз работих на два.
— Не помня. На някаква районна експлоатационна служба. Срещнах Олга случайно, идваше при тебе. Беше тъмно, минахме през някакви дворове. При тебе имаше пет-шест човека.
— Идвал си само веднъж? — учуди се Никитин.
— Ами някак много студено ме посрещнахте тогава, ти и приятелите ти. Разбирам, естествено, че около вас е било пълно с доносници. А по-късно Олга ми каза, че са те пратили в чистополската психиатрия. Нима нито веднъж не ти е писала за мене? Или да ти разкаже? Колко пъти съм й намирал лекарства за Катя, нали все боледуваше…
— Сега вече си спомних. Ама разбира се! Сашка Турецки. Турчина. Ей, какво нещо! Наистина, какво прави с нас животът! Не се засягай, все пак оттогава има вече двайсет години.
— Повече са. През седемдесет и осма те изселиха. А за последен път се видяхме на шлепа. Беше през седемдесет и пета. Като гледаш някой филм по телевизията и си мислиш за актьорите: колко бързо стареят! Защото ги виждаш веднъж на две-три години, а собствената си мутра зяпаш всеки ден в огледалото. И ти се струва, че си си все същият. Ама излиза, че не е така… Е, здравей, Гарик!
— Здрасти, Сашка!
Прегърнаха се сдържано, по мъжки, потупвайки се по гърба един друг. Двама стари приятели, които се виждат след двайсет и две годишна раздяла. Виж ти…
— Ама защо стоим тук на пътеката да пречим на хората? — усети се Турецки. — Я да прескочим… Ама ти сигурно си имаш работа, а? Нали си бизнесмен. Времето е пари.
Никитин погледна часовника си, позамисли се и решително каза:
— Никаква работа! Подобни срещи не стават всеки ден. Ти спомена, че нямало да ме познаеш, ако не си бил сигурен, че това съм аз. А как изобщо разбра, че съм в Москва? Защо и ти си в Москва? Нали живееше в Питер.
— Всичко ще ти разкажа — обеща Турецки. — Днес има да си говорим за сума ти неща. Просто ще се чалнеш… Дори не можеш да си представиш за какво по-точно!
— Вече съм се чалнал от нашата среща — усмихна се Никитин.
Хубава усмивка имаше. Умна, не високомерна, а предназначена за също толкова умен като него човек. Изпълнена с доверие. Подкупваща. Такава, че сякаш го поставя на едно ниво със събеседника.
— Това е нищо, Гарик! Другото направо ще ти събере очите. Защото нашият разговор — не целият, разбира се — ще бъде пряко свързан с твоите работи. С бизнеса ти!
— Не думай?! — не повярва Никитин.
— Да, наистина.
— Заинтригува ме. Къде отиваме?
— В Домжур, естествено. Дома на журналистите — поясни Турецки. — Там има едно страшно уютно барче. И в момента няма да е пълно.
— В барче ли? — смая се Никитин. — Аа, не! Няма ли там някой хубав ресторант?