![Засенчено слънце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/4/zasencheno-slnce-bg-download.jpg)
Засенчено слънце [bg]
- Автор: Джемисин Нора Кейта
- Серия: Сънната кръв #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542818878
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Засенчено слънце [bg]». Краткое содержание книги:
- Спри веднага, убийствено чудовище от Хетава!
Напрегна всички сили в опита си да се освободи. Все едно
се сражаваше с пясък - всеки път, щом успееше да извоюва мъничко пространство за себе си, то се изпълваше от нея. И ето че за свой ужас той разбра - губеше двубоя. А тя - коя бе тя? Не помнеше, но което бе по-съществено - не помнеше собственото си име.
Тя откъсна още част от него.
- Махни се! - Той пищеше, но мракът и тишината погълнаха писъците.
Тя свърши с разкъсването на външната му обвивка и се отдръпна. Готвеше се за окончателния удар. Той се задъхваше в хватката и, наранен, безпомощен и уморен. Усетил, че пред нея е останала разкрита самата сърцевина на неговата същност. Само едно докосване - и край. Усещаше го с инстинктивна увереност. Никога през живота си не бе бил толкова уплашен.
Тя посегна към една част, която пулсираше като сърце и бе също толкова жизнено важна, а той зарида и се сгърчи, за да изкрещи най-накрая едничкото нещо, което можеше да го спаси. Две срички.
Чу звук. Първоначално не можа да го свърже с нищо, а след това си спомни - детството в Ките-ян. В пристъп на ярост една от бащините съпруги бе запратила чашка от фина керамика в стената, за да я направи на парченца. Но този звук бе по-мек, по-ясен, като от метал… или пък кристал…
Щом го помисли, той се появи. Около него се оформи кристал, твърд и чист като диамант - фасети с остри ръбове огряха тъмнината със своя блясък. Кремъкът и металът проблеснаха в отговор и се отдръпнаха - безопасни вече. И той внезапно проумя.
Той бе Ванахомен. Военен предводител на Юсир-Банбара, бъдещ Принц на Гуджааре, потомък на Слънцето и глас на Богинята. Но освен всичко това, той бе…
Отвори очи, буден, отново в майчиния аншерат. Жената все така си стоеше пред него.
- Ниим - промълви той. - Аз съм Ниим.
Тя разроши косите му и се усмихна.
- В сънищата - да.
- Какво… - Ванахомен почти бе забравил как да използва устата си. Колко ли време бе минало? Огънят още не бе догорял, но му се струваше, че са изтекли много часове. Или години. - Какво напра…
- Не знам друг начин да изтръгна името ти. За щастие, богатото въображение ти помогна да се справиш.
Благоговението пребори с лекота надигащия се у него гняв.
- Това име… - Той млъкна, сепнат от допрения до устните и пръст.
- Сега разбираш защо може да се доверява само на малцина избрани. - Пак се усмихна с нещо като угризение в погледа.
- Може би ще съжалиш, задето си ми го казал. Като малка компенсация, ще ти доверя следното: В сънищата съм Аиер.
Сега му стана ясно какво огромно значение има това име. Костилка, скрита в меката зряла плът на плода. Потръпна, докато я съзерцаваше, разкъсван между страхопочитание и някакво друго чувство, което не бе в състояние да определи. Желание? Да, имаше го и него - той бе достатъчно мъж, за да си го признае. Не морето от похот, в което го удави Тианет, не променливите вълни на чувства към Янаса, докато бяха заедно
- но все пак нещо. Може би някакъв равномерен и неспирен напор на нужда. Но заедно с нея го изпълни още едно, много по-дълбоко чувство, по-могъщо и покъртително от чистото желание. Почит. Усещане за душевен уют. Същото като в редките случаи, когато се молеше.
- Благодаря - промълви той от все сърце.
Ханани сведе поглед, дръпна ръката си от него и отстъпи крачка назад. Прекалено голяма близост, даде си сметка Ванахомен. Тя се бе обрекла клетвено само на Богинята. Като му даде името на душата си, приближи твърде опасно границите на подобна съпричастност. Изпита липса от загубата на близостта и, жадуваше я. Но тя вече престъпи веднъж своята клетва заради него. Би било нередно да го иска отново.
И той каза привидно жизнерадостно:
- Това ли беше? На това ли искаше да ме научиш?
- Не. - Свенливостта и се бе завърнала. Пак заговори тихо и със сведен поглед. - Понеже душата ти нямаше име, трябваше да се справим най-напред с него. Но мисля, че следващия път ще бъдеш готов да овладееш способите за уравновесяване на жизнени течности.