Зодия убиец [bg]

Коул влезе бавно и предпазливо в приемната. Имаше един гардероб и той го отвори, за да се увери, че е празен. Надникна зад бюрото на секретарката. Никой. Четири врати водеха към тесния коридор пред кабинета на Макдугъл. Една врата водеше навън, втора — към тоалетната. През третата се влизаше в кабинета на Макдугъл, а през последната се стигаше до складовите помещения.

Той извади пистолета, махна заглушителя и го прибра в джоба. Сега от първостепенно значение бяха точността и бързината, не тишината. Прибра оръжието в раменния кобур, който остави откопчан. Беше необходимо минимално усилие да го извади. Почука на вратата на кабинета.

— Влез — провикна се Макдугъл отвътре.

Той отвори и влезе. Иймън седеше зад бюрото си, подпрял лакът на бюрото, а другата ръка държеше в скута си скрита. Коул му хвърли бърз поглед, после огледа стаята. Бяха само двамата и в помещението нямаше големи шкафове. Едно канапе беше поставено до стената, но зад него нямаше място да се скрие възрастен човек. Оставаше само вратата, която водеше към складовете, която се отваряше навътре.

Ако не друго, поне сега имаше доста добра представа кой къде се е скрил.

— Поздравления — каза Макдугъл.

Коул пристъпи вътре и застана пред канапето, за да реагира веднага, когато вратата за складовете се отвори.

— За какво?

— За добре свършената работа. Току-що разговарях с Кевин.

Убиецът се контролираше великолепно.

— Къде е той?

— В апартамента си. — Коул забеляза, че Макдугъл го гледа много внимателно и следи за реакциите му. Не го беше грижа. Беше играл тази игра достатъчно дълго, за да се издаде толкова нелепо. — Ще се обади след няколко минути. Говореше като истински мъж. Нямам думи да опиша колко съм ти благодарен.

Коул запази каменното си изражение и не показа нищо — нито изненада, нито емоции.

— Понякога се случва.

— Така е. Първото убийство. Осъзнаваш, че имаш власт над живота и че смъртта е всемогъща. Спомням си моя първи път. Беше в Ирландия. Аз бях малък, на не повече от четиринайсет. Томи О’Дий. Едно местно момче, което ми дължеше пари. — Макдугъл се изкиска зловещо. — Бях много уплашен, целият бях потен. Не исках да го правя. Но щом го направих, си дадох сметка, че оттук нататък съм способен на всичко. Нямаше нещо, което да искам и да не мога да постигна, и програмирах мозъка си по този начин. Тогава заминах за Щатите.

Коул го гледаше в очите, но не изпускаше с периферното си зрение и ръката под бюрото.