Тя, която трябваше да умре [bg]

ЕПИЛОГ

Във въздуха витаеше усещане за буря. Криминален инспектор Артур Делов паркира на чакълената алея пред изгорялата къща в Городище, северозападно от Волгоград. Не беше ясно защо пожарът е предизвикал такъв смут.

Нямаше пострадали, а и къщата не беше кой знае какво. Целият квартал беше бедняшки и зле поддържан и дори не се знаеше кой е собственикът. Въпреки това отпред се бяха събрали важни клечки, хора от разузнаването, може би дори гангстери, както и няколко дечурлига, които вероятно трябваше да са на училище или у дома при майките си. Той разпъди хлапетата и огледа руините. От сградата бяха останали само коминът и стара желязна камина, всичко останало беше срутено и изгоряло. Жаравата вече беше изгаснала. Целият имот представляваше пуст, черен пейзаж, а по средата зееше дупка, като някакъв проход към подземния свят. О тстрани се издигаха няколко опърлени, призрачни дървета, чиито клони приличаха на овъглени пръсти.

Вятърът вдигаше пепел и сажди от земята и тровеше въздуха. Артур дишаше трудно и гърдите го стягаха, но той се окопити и се обърна към колегата си Ана Мазурова, която беше приклекнала сред отломките.

– За какво става дума? – попита той.

По косата на Ана имаше сажди и люспи.

– Смятаме, че е показен палеж – отговори тя.

– Защо?

– Къщата е купена преди седмица от адвокатска кантора в Стокхолм – каза тя. – С емейството, което е живяло тук, се е преместило в ново и по-хубаво жилище във В олгоград. Вчера вечерта, след като мебелите били изнесени, отвътре се чули експлозии. Къщата пламнала и изгоряла до основи.

– И защо това притеснява хората? – попита Артур.

– Александър Залаченко, създателят на синдиката Звезда Братва, е живял тук като дете. След смъртта на родителите му е бил пратен в детски дом в Свердловск в Урал. Въпросната сграда е била подпалена онзи ден и, изглежда, това тревожи редица големци, тъй като съвпада и с други беди, сполетели синдиката.

– Значи някой, изглежда, иска да изпепели злото до корен – каза той и се умисли.

Небето над тях се смрачаваше. Порив на вятъра поде пепел от руините и я разнесе над квартала. Малко след това заваля – освобождаващ дъжд, който прочисти въздуха, и Артур усети как дробовете му се отпускат.

Не много след това Лисбет кацна в Мюнхен, взе такси и докато се возеше, прочете редицата есемеси от Микаел. Реши най-накрая да отговори.

Сложих точка.

Получи отговор веднага.

Точка?

Време е за ново начало.

После се усмихна, и без тя да знае за това, Микаел също се усмихна в дома си на Белмансгатан. Наистина беше време за нещо ново.