Тя, която трябваше да умре [bg]

– Станало ли е нещо? – попита Ребека.

– Провежда се полицейска акция в Моронсала, която може би е свързана с Микаел – каза тя.

Лисбет удари главата си в тухлената стена и в същия момент усети как я блъска жегата от пещта. Знаеше, че трябва да се стегне, не само заради самата себе си. Но беше безнадеждно. Можеше да изгаря мъже с ютия. Можеше да татуира думи на гърдите им, да върши всякакви лудости. Но не можеше да застреля сестра си – дори ако животът ѝ зависеше от това. Осъзнаваше го за пореден път.

Отново се бе поколебала и сега, насред цялото безумие наоколо, Камила я сграбчи за ранената ръка и опита да я бутне в пещта. Огънят изпращя в косата ѝ и тя за малко да падне в пламъците, но успя да остане на крака. Видя как един от мъжете, май че Йорма, насочва пистолета си към нея. Лисбет го изпревари и го простреля в гърдите. Заплахата обаче не свършваше с това. Галинов също вдигна оръжие от пода и тя се канеше да застреля и него. Но не успя.

Микаел отново се строполи с разкривено от болка лице, но падайки, успя да наръга Галинов в рамото. Точно в този момент Камила направи крачка назад и се вторачи в Лисбет с безгранична омраза. Разтреперана от гняв, тя отново се засили към нея. Но Лисбет успя да направи крачка встрани и Камила полетя в пещта, понесена от собствената си инерция.

Всичко свърши за секунди, но въпреки това ѝ се стори странно проточено. Движението, падането и размаханите ръце. Звукът от приземяването в огъня, подпалената коса, пращенето на кожата и последвалите писъци, които пламъците задушиха. Отчаяният опит да се надигне, първите несигурни крачки по пода, с горяща коса и блуза.