Тя, която трябваше да умре [bg]

Под прикритието на хаоса около Лисбет, Микаел измъкна ръцете си от кожените колани и се изправи, въпреки че краката едва го държаха. П одпомогнат от адреналина, който бушуваше в кръвта му, все пак остана прав и грабна един от ножовете на масичката.

Само на няколко метра от него Лисбет се претърколи на пода с железен прът в ръка, добра се до мотора си и го изправи с едно-единствено рязко, агресивно движение. Приклекна зад него за няколко секунди, използвайки го като щит срещу куршумите, след което скочи на седалката, запали двигателя, подкара към строшения прозорец и изчезна. Това стана толкова неочаквано, че дори бандитите спряха да стрелят. Тя избяга ли?

Трудно беше за вярване, но шумът от мотора наистина ставаше все по-слаб и накрая се стопи в нощта. Микаел като че бе залят от студена вълна. Примигна към горящата пещ и изгорелите си крака. Ножът в ръката му изглеждаше жалко, като пръчица насред смъртоносна битка. Непоносимата болка надделя и Микаел се строполи на пода.

Известно време не се случи нищо. Всички просто стояха шашнати. Чуваше се тежко дишане и сумтене. Накрая мъчителят му, Иван, се изправи на крака. Носът му беше разбит, а костюмът измърлян с пепел и кръв. Каза, че веднага трябва да се махнат оттук. Камила го погледна в очите и направи неясно движение с глава, което можеше да означава както „да“, така и „не“, или нищо конкретно. Изглеждаше също толкова зашеметена, колкото и всички останали. Изруга тихо и изрита един от мъжете, който лежеше ранен на пода.

Някой викна нещо за Богданов, но в същия момент Микаел долови и друг шум: към сградата се приближаваше мотор. Това трябваше да е Лисбет. Какво правеше? О тново караше към тях, но този път не толкова бързо, и не към дупката в прозореца. Изглежда, се насочи към Микаел и пещта, а бандитите откриха огън, бясно и безразсъдно. Шумът обаче все така се приближаваше и след миг моторът влетя през близкия прозорец.

Силуетът на Лисбет се появи сред дъжда от стъкла, които полетяха из помещението и засипаха главата и раменете на Иван. Той подскочи, все едно е видял призрак. Реакцията му беше разбираема – Лисбет бе бледа като труп, изглеждаше като обезумяла и вече не държеше кормилото, а железния прът. Изби оръжието от ръцете на един от мъжете, след което моторът се блъсна в носилката и Лисбет падна до стената. Със светкавичен рефлекс обаче се изправи на крака, хвърли се към оръжието, което се беше плъзнало по пода, и започна да стреля.

Пламъците от цевта проблеснаха в мрака. Микаел не разбра какво става, чу единствено изстрелите, виковете, стъпките, пъшкането и падащите тела. Но когато врявата затихна поне временно, реши да действа, да направи нещо, каквото и да е.

Забеляза, че все още държи ножа, и опита да се изправи. Не можа, болеше го твърде много. Но опита повторно и този път стана и се олюля. Болката беше бездънна. Микаел се огледа със замъглен поглед и видя, че освен него на крака вече бяха само трима души: Лисбет, Иван и Камила.